Език на тялото

Част 1 - Разхвърляно

В наши дни

Джейсън Фереро

Плъзвам машинката с ръка по кожата на момичето. Прецизен съм и внимателен, да не би да я нараня. Поставям цветен туш, а тя стиска страхливо очи, усеща болка от иглата в кожата си.

- Скоро ще бъдеш готова - съобщавам тихо.

Обичам работата си. Да бъда татуист ми доставя голямо удоволствие. В този малък салон успявам да се скрия от проблемите вкъщи. Майка ми е алкохоличка, брат ми е в четвърти клас, живеем в кочина, а аз не знам как да се справям понякога.

След като татко почина, когато бях на шестнадесет, нямахме с какво да се издържаме. Нищожната заплата на майка ми не стигаше дори само за разходите на брат ми, който тогава беше новороден. Затова трябваше да започна работа. Отворих това малко местенце и някак си пробих път в живота.
Е, не, че сега парите ни стигат за каквато и да било, но все пак успях да си купя що - годе нормална кола и да поддържам някак си и трима ни, след като напуснах училище.

Довършвам надписа на момичето, почиствам кръвта и намазвам мястото с гел. Тя се усмихва, благодари ми, след което плаща и си тръгва.

Това беше последният ми клиент, затова хвърлям ръкавиците и се заемам да почистя работното си място.

- Мислех, че си си тръгнал.

Чувам познат глас. Обръщам се и виждам приятеля си от детството - Тайлър, да крачи към мен. Той е средно висок, с тъмна коса и кафяви очи.

Чудя се какво ли прави тук.

- Всъщност, след пет минути затварям. Да не би да искаш татус?

Шегувам се с него. Небрежно се подсмихвам, като през това време бърша ръцете си с кърпа. Обеден съм, че не е тук за татуировка. Той мрази тези неща, но и не го виня. 

- Много добре знаеш защо съм тук! Моля те, кажи че не си забравил за състезанието?

Като казва "състезание", чак тогава забелязвам с какво е облечен - спортен екип.

Наистина забравих.

- Толкова ли е важно за теб?

Сбръчквам веждите си, гледайки го нервно. Уморен съм, искам да си отпочина.

- Джейсън, искам да дойдеш. Ще ти се отрази добре, ще се забавляваме. Там има момичета, за бога!