The truth in my eyes

°1°

Йокахама.Япония

Джено събираше багажа от три часа насам. Трети куфар бе сложен пред вратата. Той продължаваше да вади дрехи от големия стъклен гардероб. Чудеше се кои дрехи да вземе, дали ще му трябват тези неща. Чуваха се съветите на приятеля му по телефона.

-ДЖЕНО МЛЪКНЕТЕ ВЕЧЕ! ОТ ДВАЙСЕТ МИНУТИ ВИ СЛУШАМ С ЮТА КАК СЕ КАРАТЕ!-изкрещя брат му.

-Тихо дребус, ще ни слушаш щом трябва.

-Джено ще те пребия ако забравиш нещо. Знаеш, че няма да се връщаме, така че внимавай.

-Да, да, тихо мъник. Не стига, че заради работата ти ще се местите толкова далеч. Даже не знам защо прие-започна да се дразни Юта.

-Юта остави Джисънг намира. Около 18 пъти ти обясних защо се местим. Хайде идвай, че почти съм готов и трябва да тръгваме.

След като се разбраха, Джено продължи да слага дрехи в големия куфар. Дрехите лека по лека изчезваха от леглото. Бяха останали няколко неща, които да сложи. Излезе от стаята и тръгна към местоположенията на тези важни за него спомени. Вървейки на там, видя брат си. Врата на стаята му бе леко открехната. Малкото момче седеше на леглотоз прегърнало коленете си, една му буза беше облегната на тях и гледаше към прозореца. Чуваха се леките му хлипания. Джено отрехна врата още малко и влезе. Джисънг вдигна глава мъничко и го погледна в очите. Джено се приближи, седна на крайчето на леглото до него и го гушна.

-Какво има Джисънг? Защо плачеш?- по-големият беше доста загрижен.

-Просто всичко се промени твърде бързо. Преди месец живота ни си беше нормален и си живяхме най-спокойно, а сега какво? Местим се в Корея след няколко часа. Трябва да променим всичко. Да започнем отново. Ще ми липсват хората тук. Мама, татко, Шотаро, приятелите ми. Всички. Мамка му Джено какво ще правим там?!-момчето заплака още по-силно. Зарови глава в обятията на брат си и поплака малко.

След няма и десетина минутки се чу почукване по врата. Явно Юта и Шотаро бяха дошли. Джено остави брат си да си измие лицето и отиде да отвори на гостите. Сега следваше трудното. Сбогуването...