My life turned 360 degrees

Глава 2

Когато тя се обърна, аз огледах нея и момчето, до което седеше.Предполагам приятеля й.Съдих за това по начина, по който се закачаха и се гледаха.Някакси...влюбено.
Косата на защитничката ми беше тъмно руса и доколкото видях очите и бяха синьо-зелени.Беше красива, нямаше две мнения по въпроса.А приятеля и беше притежател на най-красивите морско сини очи, които някога бях виждала.Косата му беше кафява и разрошена, но по някакъв секси начин.
В момента двамата се смееха, усмихнах се.Обичах да гледам и да се наслаждавам на чуждото щастие.
Взирах се във влюбената двойка още няколко мига, след което се обърнах отново към прозореца.
Когато звънецът би, натъпках новите учебници в старата си и износена раница и се отправих към дома си.
Живеех доста далече, но предпочетох да вървя пеш, пред това да бъда премазана в грацкия транспорт.
По пътя си мислех, дали има някакъв шанс тази година да е по-различна от изминалите досега?Дали имаше шанс да си намеря приятелка или пък, кой знае дори гадже?
Разумът ми ми казваше да не тая напразни надежди, защото накрая отново щях да свърша плачейки под завивките на леглото си.
Въздъхнах.
Все пак хората бяха еднакви. Интриганти, манипулатори, използвачи или всичко накуп. С теб са, ако им отърва. Могат ли да те използват по някакъв начин, ще са 'приятели' с теб.Когато вече не си им нужен ще те захвърлят.Затова предпочитах да съм сама, отколкото да прекарвам времето си с човек, който утре най-вероятно щеше да настрои всички срещу мен, понеже съм му казала, че искам да се прибера с някой друг.
Колкото и смешно да звучи, това беше точно така.
Усетих, че няколко дъждовни капки докоснаха кожата ми.
Трябваше да побързам.До дома ми оставаше още доста път.
Бях забравила, че по новините снощи казаха, че ще вали.Но и да не бях, аз обикновено не се доверявах много, много на прогнозата за времето.
Вече леко ръмеше.Усещах как студените дъждовни капки мокрят кожата ми.
След няколко минути лекият ръмеж се превърна в пороен дъжд.
Погледнах към небето.Такива дъждове бяха голяма рядкост за Малибу, особено през този сезон.
Започнах да ровя из раницата, търсейки телефона си.
Ако беше тук можех да си извикам такси.
Зарадвах се, когато напипах нещо с формата на телефон.Но радостта ми замря, щом видях че това е пластмасовия телефон на малката ми братовчедка, която ни беше гостувала вчера.
-Господи, не отново. - измърморих под носа си.Това беше третия случай, когато тя ми беше взела телефона по погрешка.Или по-скоро аз бях взела нейния?Фалшивия мобилен, беше изработен да изглежда като iPhone. Доста добра изработка, смея да кажа, щом ги бъркахме вече толкова пъти...
Въздъхнах и затваряйки ципа на раницата си, се изправих.
Ускорих крачка, но това не ми помогна особено, защото от дъжда улиците бяха станали невероятно хлъзгави.
Подминах една малка задънена уличка.В нея имаше група хора.По принцип не бих им обърнала особено внимание, защото най-вероятно бяха наркомани, търсещи си уединено място, за да приемат поредната доза.
Но тогава чух нечие стенание, последвано от гърлен, стържещ смях.
Върнах се малко назад и надникнах в процепа между двете сгради, образуващи въпросната уличка.
Дъхът ми секна, заради потресаващата гледка разкрила се пред очите ми.
Групичката, която бях зърнала преди миг, биеше някакъв човек. Двама от тях му държаха ръцете, а трети го натискаше надолу, опитвайки се да го задържи неподвижен, в седнало положение.Бяха застанали в кръг, а един от въпросната група излезе напред.Той сви пръстите си в юмрук, забивайки го в лицето на жертвата си, след това ритайки я в корема.Човекът се преви на две, а нападателите му се разсмяха.
-Вече не си толкова отворен, а Даниел? - попита подигравателно, излезлият напред човек.
Въпросният Даниел се разсмя, въпреки очевидната болка, която изпитваше.Той отвърна накъсано, но подигравката в гласа му ясно се усещаше:
-Значи трябваше..да...събереш десет човека, за да ти стигне.. смелостта, да се...изправиш срещу мен, а...Еврой?
-Затваряй си плювалника, шибано копеле! - изкрещя заплашително Еврой.
-Или какво?Ще се приведеш към мен достатъчно, че да успееш..да ме удушиш със...смърдящия си дъх ли?
Бях вцепенена.Този глупав ли беше или какво?
Мозъкът ми беше блокорал.Не знаех какво да правя.Хрумна ми да извикам за помощ, но улиците бяха опустели, заради проливния дъжд.
Как ми се щеше времето, да спре, докато реша какво да правя...
През това време Еврой се беше привел към жертвата си.
-Ако бях на твое място, нямаше да се правя на остроумен! - изсъска той в лицето на Даниел.
-Уау, ти май наистина прие предложението ми да ме удушиш с тази смрад, идваща от устата ти.-той виждаше как приближилото се към него лице, се изкривява в отрватителна гримаса, изразяваща идеално чувствата на притежателя си, но пренебрегвайки това той продължи - Сериозно, човече, мислил ли си да смениш пастата за зъби, или по-скоро да започнеш да използваш такава, защото освен лошия дъх виждам, че и зъбките ти са леко пожълтели...
-Даниел... - пророни заплашително Еврой.
-Феята на зъбките няма да е много доволна, не мислиш ли?
С тези думи чашата, бе преляла.
-Пуснете го - нареди, Еврой
Хората държащи Даниел, го пуснаха, отстъпвайки леко назад.
-Сега какво, Рой? - попита един от членовете на групата.
-Сега ли...Сега следва борба свободен стил. Нападайте, момчета.