My life turned 360 degrees

Глава 3

Все още никой не ме беше забелязал.Събрах цялата си смелост и се впуснах с рогата напред.
-Полицай, не ме ли чухте!?На "Ковънтри стрийт 13" група от десет момчета пребиват един човек! - провикнах се аз в 'телефона' си.
Момчета очевидно ме чуха, защото човекът, чието име бях разбрала, че е Еврой извика на останалите:
-Да се махаме оттук!
Те забързано се заизнизваха покрай мен, като Еврой не пропусна възможността да ме удари в лицето, докато минаваше покрай мен.Опитах се да избегна приближаващия се към лицето ми юмрук, но единственото, което постигнах бе че предпазих носа си от сигурно счупване.Обаче за дясната ми скула не важеше същото.Нямаше да се изненадам, ако костта беше спукана.
Силата на удара му ме бе запратила в близката стена.
Ударих си главата, но не обърнах особено внимание на парещата болката, плъзваща по цялото ми тяло.В този момент единствената ми цел бе да се добера до лежащия на земята...Даниел, беше като че ли.
Приклекнах до него...или поне се опитах. Погледът ми се замъгли. Болката в главата и дясната ми скула беше непоносима. Режеща.
За малко да се изсипя отгоре му.
Когато погледът ми се проясни, забелязах, че цялото му лице беше изпоцапано със собствената му кръв. Устната му беше сцепена и ако спечелеше от лотарията, щеше да се сдобие и с насинено око.
Съсредоточения ми взор се премести на тялото му.
Имах намерението да опипам гръдния му кош, за да проверя за счупени ребра, но той изстена и се размърда.
-Мамка му, как боли...
-Не псувай, сам си си виновен, за повечето щети. - скастрих го аз.
Клепачите му потрепнаха и след миг се взирах в най-прекрасните очи, които някога бях виждала. Очите му притежаваха цвета на пролетта. Тревисто зелен.Много светло тревисто зелено.Дори нямах думи, чрез които да опиша изумителния цвят на ирисите му.
Около зениците преобладаваха леки сини нюанси, които преминаваха в това невероятно зелено.
Дългите черни мигли мигли, обримчващи тези прекрасни очи, подсилваха техния ефект, създавайки усещане за свежест, за пролет...Караха ме да усещам прекрасния мирис на свежа трева и цветя, да усещам приятната топлина на пролетното слънце...

Очите й.Бяха прекрасни.На пръв поглед изглеждаха обикновено кафяви. Но когато човек се загледаше в тях можеше да види наченките и на други цветове.
Тези очи... Те създаваха чувство за уют, на този, който задържеше погледа си върху тях.Караха човек да се чувства специален, обичан...

Не знаех колко време съм се взирала в очите му, но не съжалявах за всеки прекаран миг.Забелязах, че и той се взира в мен.Сигурно бе забелязъл, че го зяпам. Извърнах поглед.

Той явно си спомни за разговора, който водехме само до преди броени минути, защото каза:
-Защо аз да съм виновен за повечето ми нанесени щети?Това е все едно да обвиниш жертва на изнасилване, в самото престъпление. - думите не бяха изречени с цел да се заяде с мен , мисля, че по-скоро му беше интересен отговора, който щях да му дам.
- Ако жертвата се е подвизавала пред нападателя си, с миниатюрна прилепнала пола, не мисля, че е редно да виним човека. - отвърнах аз шеговито.
Той се усмихна, разкривайки пред погледа ми редица от прави бели зъби.
- Не се обиждай, но ако си беше затварял голямата уста, може би нямаше да се налага да те проверявам за счупени ребра. Което ми напомня, стой мирен красавецо. Кажи, ако някъде те заболи. - казах вече сериозно аз.Той се опита да ми кимне, но очевидно от промяната на позицията на главата му го заболя, защото накрая получих само вдигнат палец нагоре.
Разкопчах коженото му яке и започнах да опипвам ребрата му.Седях на тръни през цялото време, докато правех прегледа си.
Въздъхнах облекчено и казах:
-Слава богу, няма нищо счупено.

Лека-полека той се изправи до седнало положение.
-Откъде знаеше как да провериш, дали нямам счупено ребро? - попита любопитно той. - Родителите ми са херурзи, а дори аз не знам.
-Книжен плъх съм по душа. - отвърнах аз, гордо потупвайки се по гърдите.
И двамата се засмяхме.
Лицето му леко се сгърчи от болка.
-Добре ли си? - попитах загрижено, слагайки ръката си на рамото му.Думите ми се изплъзнаха преди да мога да ги възпра.
Той ме погледна изненадано.
Естествено, че не е добре!Глупапка, глупачка.Едва не го пребиха до смърт, а ти го питаш дали е добре?
Понякога сама се очудавах каква идиотка можех да съм.
-Аз, ъм...извинявай за глупавия въпрос. Очевадно е, че не си добре. - опитах да се извиня.
-Не просто, не съм свикнал някой да е толкова загрижен за мен. - отвърна ми той. - В прочие, казвам се Даниел Макрейс. - добави той и ми подаде ръката си.
-Валентина. Валентина Макклийн. - отвърнах аз и също му подадох ръката си.