My life turned 360 degrees

Глава 6

-Честно казано, бил съм и по-добре. - отвърна ми шеговито той.
Усмихнах му се.
Той, като че ли се сети нещо, защото се намръщи.
-Не беше ли по-добре да изчакаме полицията? - попита умислено.
По бузите ми плъзна руменина.
-Ами...за това... - започнах заеквайки аз. - Няма никаква полиция. - казах на един дъх.
Той ме гледаше очудено.
-Но...нали ти говореше с някакъв полицай?Тогава бях дошъл в съзнание за малко и те чух.

Вместо обяснение, бръкнах в раницата си, която при сядането бях оставил до крака на малката стъклена масичка и извадих пластмасовия телефон от там.Подадох му го, а той го пое.
Завъртя го в ръцете си няколко пъти и очите му се разшириха от изненада. Устните му се извиха в усмивка, а в очите  му проблясваха весели пламъчета.
-Пластмасов, а?
-Затова исках да използвам твоя телефон.Като стана въпрос, може ли?
Очите му се повдигнаха към лицето ми.
-О, да, разбира се. - изричайки тези думи той промуши ръката си в джоба на черните си дънки и извади мобилния си, подавайки ми го.

Samsung Galaxy S5, а?

Предпочетох първо да се обяда на майка си, за да й кажа къде съм, защото най-вероятно се бе побъркала от притеснение.
Набрах, номера й и допирайки устройството до ухото си, зачаках.След няколко позвънявания, от телефона се разнесе звънливия й глас.
-Ало?Кого търсите? - попита тя.Предвид спокойния ѝ глас, предположих, че не е разбрала за отсъствието ми, защото отново са я изпратили в изненадваща командировка.Чудех се как е възможно да я изпращат на толкова многобройни и дълги командировки?Та тя все пак беше учител.
И двете бяхме дотолкова свикнали, с честите и заминавания, че вече не ни правеха особено впечатление...или поне тя си мислеше, че на мен не ми правят впечатление...
Ако трябваше да замине веднага, след като са й съобщили, винаги просто ми оставяше бележка и пари, в зависимост от продължителността на командировката й.
Понякога тя отсъстваше седмица, друг път месец или два...

Насилих се да се върна в реалността и побързах да отговоря:
-Мамо, аз съм, Валентина.
-О миличка, радвам се да те чуя. - каза ведро майка ми.- Как мина първият ти учебен ден?
Дежурният въпрос.Винаги ми го задаваше, в началото на всяка учебна година и винаги знаеше какво ще гласи отговорът ми.
-Както всяка година:Нови съученици, нови проблеми, нови подигравки.Но все пак съм там, за да уча, а не за да създавам приятелства. - отвърнах й аз с все същия отговор.

Даниел, срещу мен, повдигна вежда.

Дали, не можеше да чуе разговора ни?Може би после трябваше да го попитам...

-Стига, миличка, не е възможно да няма никой свестен.
Гласът на майка ми, разнасящ се от телефона, ме откъсна от мислите ми.
-Не знам.Не съм ги опознала достатъчно, че да си правя заключения.Има едно момиче, което седи на съседната редица до мен, но както казах не съм я опознала достатъчно добре, че да си правя заключения.Помниш как свършиха нещата последния път, нали?
-Да, права си. - тя замлъкна за малко, но след миг продължи - Но, защо ми звъниш от този номер?
-О да, ами...Нали знаеш, че моят iPhone, много си прилича с пластмасовия на малката ми братовчедка, която ни гостува снощи?
-Да, отново някоя от вас двете е взела чуждия, нали? - попита развеселено майка ми.
-Да - въздъхнах аз.
-Следващия път, май ще трябва да им сложим надписи, а?
-Но тя не може да чете! - отвърнах й с усмивка на лице.
-Да, но ти можеш, нали? - попита ме весело тя.
-Може би...
Двете се засмяхме.
-Отново ли си в командировка? - попитах аз, въпреки, че се досещах за отговора.
-Да, оставила съм ти бележка на масата, а парите знаеш къде да ги намериш.
-Мхм...Колко дълго няма да те има този път? Седмица, две, месец..?
В гласът ми се усещаше, едва доловима тъга, която се опитах да прикрия.Не трябваше да карам майка си, да се чувства виновна затова, че не може да е с мен, повече време, заради работата си.
-Три месеца. - каза унило тя. - Съжалявам, Вал.Знам, че това е най-дългата ми командировка до сега, но вече сме свикнали, нали?
Сърцето ми се сви, но отговорих с престорена ведрост.
-Да, не се притеснявай.Добре, мамо, аз ще затварям, дочуване.
-Чао, миличка.Ще ти звъня всяка вечер. - обеща ми тя. - Обичам те!
- И аз теб, мамо - отвърнах й аз и затворих телефона.
Въздъхнах унило.
-Добре ли си? - попита ме загрижено Даниел.Явно наистина бе чул разговора ни.
-'Честно казано, била съм и по-добре'. - отвърнах му аз шеговито, използвайки неговите думи.