My life turned 360 degrees

Глава 7

Осъзнах, че в ръцете си още държах телефонът му и побързах да му го върна.
-Не искам да прозвучи грубо, но нямаше ли да си викаш такси? - попита ме въпросително Даниел.
Трябваха ми няколко мига, за да асимилирам думите му.
-О!Да...ами аз...ъм.. - започнах да казвам аз, заеквайки.
Усещах как по бузите ми започва да плъзва руменина и нищо не можех да направя, за да го предодвратя.
Даниел ме гледаше развеселено, но на мен въобще не ми беше смешно.
Да му се не види!Как беше възможно да съм толкова смотана?Той по начало ми беше заел телефона си, за да си извикам такси, а това, че аз бях предпочела да се обадя първо на майка ми беше друг въпрос..
За колко ли загубена ме мислеше в момента?

Като, че ли прочел мислите ми, той каза:
-Спокойно и за двама ни беше тежка вечер. - думите бяха казани с цел да ме успокоят и смея да кажа, че успяха.
Отправих му плаха усмивка, а той ми отвърна, усмихвайки ми се добродушно.
Подаде ми телефона си, отново и аз го поех в ръка.
Набрах номера на най-евтината таксиметрова компания, която знаех.
-Добър вечер! - поздрави ме ведър женски глас. - Какво ще обичате?
-Бихте ли ми пратили кола за улица... - погледнах въпросително към Даниел.
-Висаджес 7. - подсказа ми той.
-Висаджес 7. - повторих.
-Разбира се, ще е при вас до 4 минути.
-Благодаря Ви.Желая ви приятна вечер. - казах учтиво аз.
-И на вас. - отвърна жената - Надяваме се отново да използвате таксиметрова компания "Сейнт".
Щом затворох телефона, го върнах обратно на Даниел.
-Май аз трябва да тръгвам. - думите ми прозвучаха леко колебливо.Започнах да се изправям от креслото, което си беше доста трудна работа, предвид това, че ръцете ми потъваха в него дори при най-лекия натиск и нямаше за какво да се захвана, за да стана
-Благодаря ти за всичко.
-Това трябваше аз да го кажа . - каза с усмивка на лице Даниел и очевидно забелязал неуспешните ми опити да се изправя, стана и заставайки пред мен ми подаде ръката си, за да ми помогне. Когато вече стоях на краката си, го погледнах.В очите му горяха весели пламъчета, но когато проговори гласът му беше сериозен:
-Благодарен съм ти за всичко.Колкото и банално да звучи, ти си най-смелото момиче, което съм срещал. Не знам кое друго би се жертвало заради мен, както направи ти. - изчервих се при тези му думи.
Погледът ми срещна неговия и аз попаднах в плен на очите му.Имах чувството, че пропадам все по-дълбоко и по-дълбоко в бездна, но странното беше, че нямах нищо против.
Не знам колко време сме се взирали един в друг, но той първи излезе от унеса, в който бяхме попаднали.
-Ще те изпратя до долу. - каза той, а гласът му звучеше някак унесено.
Примигнах няколко пъти и извърнах погледа си.
-Добре, мерси. - отвърнах смутено аз.
Двамата излязохме от стаята му и заслизахме по стълбите. На последното стъпало спрях и го попитах притеснено:
-Има ли шанс онези да дойдат тук?
-Не, прекалено големи шубета са, за да го направят.
Въздъхнах облекчено и продължих по коридора.Стигнах до вратата и когато я отворих установих, че таксито ми ме чака отпред.Прекрачих прага и обръщайки се назад казах:
-Чао.
-Чао.
Тръгнах към таксито.Щом ръката ми докосна дръжката на вратата на превозното средство, една топла длан се настани върху моята.
Обърнах се и се озовах очи в очи с Даниел, да не кажа нос в нос.
Той отстъпи крачка назад и каза леко...притеснено?Той да не би да се притесняваше?
-Ъм, заповядай.Това е номера ми. - с тези си думи той пъхна едно листче в ръката . - Когато се нуждаеш от нещо винаги можеш да ми се обадиш.
-Благодаря! - отвърнах аз, усмихвайки се.
Отворих вратата на таксито и се шмугнах вътре.
-О и Вал, моля те пиши ми, когато се прибереш..Просто искам да се уверя, че си добре.
-Добре..Дан. - отвърнах аз, с глуповата усмивка на лице и с пърхащи в корема пеперуди, затворих вратата на таксито.