69 Poses

Глава 22

Мина точно един месец, откакто съм тук. Михаил не поиска да се държи добре с мен, въпреки че бях покорна. Единствено, когато беше в доста добро настроение, го правеше. Бях свикнала с вида си. Разрошена коса, подпухнали устни, кръгове покрай очите и много, наистина много синилки, одрасквания, следи от зъби и белезници. Цялото ми тяло беше покрито с такива следи. Сега наблюдавах слънцето. Отдавна не го бях виждала, защото ме държеше в мазето по-често, отколкото в спалнята. Но когато бях тук, той гледаше да си повиква други жени и ме караше да гледам. Определено беше неловко, но и много гадно, защото тях ги чукаше, така че да им хареса, а мен не. Може би това заслужавах за грешните си избори.
  
А Игор? Той ми липсваше толкова много, но вече си мислех, че ме е забравил и заменил с друга. Имах и причина да мисля така. Михаил ми каза, че го е виждал с разни по баровете. Дори на бившето ми работно място. Всички бяха забравили за мен, нямах си абсолютно никого. Само Игор, но той ме изостави тук съвсем сама без да му мигне окото.
  
Толкова ли зле съм постъпила, че да ми се случи това? Направих няколко грешни избора и пропаднах.
  
Въздъхнах. Отворих нощното шкафче и извадих хартиения плик, заради който сърцето ми се късаше. Копието на Игор ми го беше донесъл преди седмица, за да страдам. Имаше няколко снимки. Едната беше на мен и Игор, която винаги ме разплакваше. На другите беше той с различни жени. Не показваше по нищо, че има нещо с тях и се надявах да е така. Но определено се виждаше, че му е приятно присъствието им. И благодарение на това се уверявах все повече и повече, че ме е забравил. А когато си спомнях за онези негови думи, от които се разтапях тогава, заплаквах силно и всичко около мен ставаше черно.
  
Вратата се отвори. Познатата мъжка фигура влезе крайно притеснен.
  
- Ставай! - дръпна ме и се наложи да хвърля снимките на леглото. Опитах се да поддържам темпото му, но не успявах, както винаги. Слизахме по познатия път към подземието. Вече дори не изпитвах страх какво щеше да ми направи, защото винаги болеше и не можех да направя нищо по въпроса. Влязохме в обичайната стая, но той ме заключи.
  
- Бъди тиха, иначе ще те накажа! - нареди ми и тръгна към горния етаж. Нещо странно се случваше, но не можех да разбера какво. Седнах на стола и се загледах към единствената светлина в стаята, идваща от решетките на вратата. Минаха близо 20 минути, когато чух шум от горния етаж. Звуците продължиха и сякаш се случваше побой горе. Започнаха крясъци и чупене на мебели. Свих се на мястото си от страх. Каза да бъда тиха, така че нямаше да ме накаже, нали? Прехапах устни от напрежение, защото звуците ставаха по-силни и имах чувството, че вече идваха от стълбите.
  
- Какво си мислиш, че правиш, по дяволите?! - гласът на Михаил разцепи тишината на подземието. Нямаше отговор, но стъпките се приближаваха. И бяха на двама или трима. Единият беше той, но чии бяха другите?
  
Фигура мина пред вратата, но продължи. Треперех от страх вече и не исках да гледам, но не можех да рискувам нищо.
  
- Къде е?! - друг мъжки глас се появи. Звучеше познат, но бях твърде изплашена, за да го разпозная.
  
- Не е при мен, казах ти! - Михаил извика отново. Тогава се чу удар в стената, точно до вратата. Свих се още и заридах прекалено тихо, за да ме чуят.
  
- Ще те убия, кучи син такъв, казвай къде е! - другият мъж го заплаши. Търсеха нещо, но не знаех какво. Мислех си, че психопата, с когото живеех, е страшен, но определено този ме плашеше тройно повече. Чу се трети мъжки глас, който беше напълно непознат за мен.
  
- Пусни го, по-важно е да я намерим! - тези думи накараха сърцето ми да спре. Нима търсеха мен? Нямаше друго човешко същество тук освен мен и Михаил. Но не смеех да помръдна. Единични стъпки зашумяха. Когато минаха пред вратата, силуета спря.
  
- Лара? - проговори тихо, за да не ме уплаши. Не отвърнах нищо, не можех. Ами, ако това не беше добър човек? - Дай ключа! - обърна се грубо.
  
- Оо, мечтай си! - Михаил му се сопна. Миг по-късно тялото му се удари в стената отново, а ключове издрънкаха на пода. И съвсем скоро вратата беше отключена. Скрих се в ъгъла на стаята. Мъжката фигура застана под касата на вратата и се огледа. Сложих дланите си пред устата, за да не чуе ридането ми. Затворих очи.
  
- Лара, моля те, не го прави по-трудно! - звучеше толкова жално. Тогава мозъкът ми разпозна гласа. Това беше гласът на Игор. Инстинктивно се изправих и щях да тръгна към него, но той се обърна към другия мъж.
  
- Май не е тук. - предположи, защото не давах знак да съм в стаята. Тъкмо щеше да тръгне, когато пресипналият ми глас го спря.
  
- Не си тръгвай, моля те! - беше толкова тихо, че се зачудих дали ще го чуе, но го чу. Обърна се и ме видя. Показах се на светлина със сълзи в очи. Ирисите му показаха толкова много. Потъмняха моментално, защото ме видя, а не го очакваше. Не вярваше, че стоях пред него. Лицето ми едва се осветяваше, но бях сигурна, че е видял всички следи по мен. Когато се осъзна, направи крачка към мен и се озовах в обятията му. Моментално се разплаках, а той се опита да ме утеши.
  
- Страх ме е! - прошепнах срещу гърдите му. Той погали косата ми.
  
- Няма от какво да се страхуваш, аз съм тук и няма да те пусна никога повече! - каза твърдо, за да покаже, че е искрен. Хвана дланта ми и ме изведе от помещението. Михаил беше толкова бесен, но в същото време не му пукаше. Погледът му ме изплаши толкова много, но Игор го спря с тялото си и ме пусна да ходя пред него до изхода от този кошмар. Настани ме в джипа си и изчака мъжа, с когото беше дошъл да ме спаси.
  
- Искаш ли аз да карам? - мъжът попита спасителя ми. Той само кимна и седна до мен, а аз забих пръстите си в гърдите му и притиснах лицето си на същото място. Той ме гушна силно и погали косата ми многократно. Позволи ми да легна в скута му и продължи да прави същото. Сълзите ми намокряха панталона му. Толкова много ми липсваше, че чак не можех да повярвам, че е тук.

○○○

Забелязах къщата. Максим спря в гаража. С него имахме нещо като запознаване преди 30 минути. Разбрах, че е най-близкият приятел на моя любим. Отвори вратата на задната седалка и Игор щеше да излезе, но аз го спрях, стискайки го силно сякаш щеше да си тръгне завинаги.
  
- Лара, обещавам, че ще направя всичко за теб, но когато влезем и знам, че вече си в безопасност! - пуснах го и се изправих. Излязох с негова помощ и престъпих прага на вече забравената къща. Но споменът за Михаил се върна в мислите ми. Когато ме отвлече бях на стълбите, които бяха точно срещу входната врата. Той забеляза напрежението в мен, затова побърза да ме заведе в стаята ни. Максим остана в хола. Спалнята ни беше доста мрачна сега и не изглеждаше като да е спал много в нея. Нищо не беше мръднало. Седях и си припомнях всеки детайл, докато той гледаше гърба ми.
  
- Лара?