Преследван

Глава 22

— Кой, по дяволите, си мислиш, че си? — Конн грабна краля на Реалм и го притисна към стената на стаята за стратегии в щаба в Орегон. Яростта гореше в него със силата на клада. Миризмата на опърлена коса изпълваше ноздрите му. Едва бяха успели да се измъкнат.

Дейдж го избута назад, а обикновено бронзовото му лице бе пребледняло.

— Махни се от мен. Тежеше цял тон, докато те телепортирах. — Той се облегна назад на стената и се плъзна по нея. Огънят бе прогорил част от ризата му, а на едно място ръката му бе толкова изгорена, че под червената плът се виждаше ясно бялата кост на ръката му. Очите му блестяха в опасно синьо. Много лош знак.

— Ти си Кралят! — Кога, по дяволите, брат му щеше да осъзнае това? Сърцето на Конн заби в нормалния си ритъм. Болката обхвана отново тялото му. Той прехвърли теглото си на здравия си крак, борейки се да изглежда безразличен.

Талън свали бронежилетката от гърдите си, пускайки я на масата покрита в бойни планове.

— И двамата имате нужда от вена. — Челюстта му бе стегната, а косата вързана на тила. По-големият му брат се бе готвил за бой.

— Моята кръв е по-добра. — Джейс спусна предпазителя на пистолета си, оставяйки оръжието на масата. След това вдигна ръкава си, разголвайки китката си.

Кейн изсумтя.

— Не, не е.

Конн задържа погледа на Дейдж, а в тялото му припламна гняв, когато брат му повдигна едната си вежда предизвикателно.

Кралят прочисти гърлото си.

— Искаш да се бием за това ли? — Нетърпение изви горната му устна. — Ще изчакам да се възстановиш, разбира се. — Той стрелна с поглед все още кървящия крак на Конн и огледа останалите му наранявания, докато вдигаше поглед към лицето му.

Задник. Кога щеше да осъзнае, че неговият живот бе много по-важен? Конн позволи на лека усмивка да извие устните му.

— Не, не искам да се бием. Но ще кажа на Ема какво направи.

Ноздрите на Дейдж пламнаха.

— Не би го направил.

— Напротив. — Конн отдели секунда да се наслади на паниката в очите на брат си, преди прашинките във въздуха да затанцуват пред погледа му. — Какво, по дяволите? — Той се олюля. — Мамка му! — И тъмнината го погълна.