И вълците могат да обичат

• Глава 16 •

Дейзи

-Данте...-чух се да прошепвам, макар гласът ми да звучеше толкова далечен и вял, колкото вятърът, веещ ефирна ми нощница.

Изтичах към него с ясното съзнание, че това не бе мъжът, на когото се бях отдала. Това бе създание, излязло от най-дълбоките дебри на пъкления ад. Това бе моят враг-моят стимул за омраза към всички онези същества, които разрушаваха семейства и почерняха невинни съдби. Това бе убило баща ми и брат ми. Очите му обаче... те си оставаха онзи огнен светилник, без който не можех да живея. Онзи вечен пламък, топлещ наранената ми душа в студа на самотата. Прошепнах името му отново, при което главата на вълка се наклони към мен. В погледа му се четеше стаена болка и посърнало величие. Паднах на колене при вида на строшената му муцуна и прободни рани от стрели. Козината му стоеше гъста, лъскава и мека, макар на някои места да бе кървава, опърпана и рядка все едно някой го бе захапал. Телосложението му бе огромно и мускулесто дори застанало свито на кълбо.

-Какво са ти причинили?-погалих с пръсти внимателно черната лапа на Данте, при което той изскимтя и се опита да се приближи до колкото веригите и силите му позволяваха.

Сърцето ми кървеше. Не биваше да изпитвам нито скръб, нито състрадание, но не можех да гледам този красив мъж, този силен мощен дух принизен до пребито и отритнато улично куче. Свалих палтото от плещите си, понечвайки с него да попия течащата му кръв, но стоманената хватка на Филип ме възспря.

-Не си го и помисляй-изсъска той достатъчно близо за вълка да чуе и да изръмжи агресивно и слабо.

Властта бе в ръцете на дърваря, той бе спасителят на всички и колкото и да не исках, трябваше да го послушам.

-Какво ще стане с него?-попитах Филип без да го поглеждам.

-Ще бъде публично екзекутиран-отговори той, след което ме сграбчи в ръцете си-И ти ще си на първия ред.

Вълкът нададе оглушителен вой, дърпайки оковите си в изблик на ярост. Де да можех да строша и моите.

-Но преди това-Филип хвана лицето ми между кокалестите си пръсти и стисна с омраза брадичката ми-Ще станеш моя.

-Полудял си-облещих се насреща, започвайки да се съпротивлявам на физическата болка, която ми причиняваше.

Данте влагаше цялото си усилие и старание да скъса удържащите го вариги. Ръмжеше, виеше и забиваше нокти в зачервената си плът в отчаян опит да се освободи, да ме достигне и да смаже самодоволната усмивка на злия ловец.