И вълците могат да обичат

• Глава 2 •

Дейзи

Както никога преди, гората бе притихнала в мълчание. Не се долавяше звук на птича песен, както и вой на опасен звяр. Злокобни нащърбени клони висяха като страховити полилеи от почервенелите храсти и дървета. Рохката глинеста пръст под нозете ми напомняше на кръв от неизлекувана рана. Прилошаваше ми само докато я гледах. Пътят до колибата на баба не бе много дълъг. Принципно отнемаше около половин час, тъй като тя живееше на три мили от селото. Но моето намерение не бе да отида право там. Основната ми цел се състоеше в това да проуча първо гората, да открия скривалището на вълка, тероризиращ селото ми, и след това да го убия.

,,Чудесно начинание, но трудно изпълнимо"-помислих си с горчивина, пристъпвайки предпазливо по хлъзгавите листа.

Във въздуха се долавяше особен мирис на влага, мъх и прясна трева. Гледах да се навигирам по следите от лапи в калта или сивите косми, залепнали по смолата на дървените кори. Хората в селото не веднъж бяха предупреждавали за вълчи капани и затова се навеждах, опипвах лепкавата земя, после пак ставах и продължавах. Не помня колко време бродех така безцелно. Попадах на странни сенки и се чувствах така, сякаш се въртях в кръг. Стараех се да следвам съветите на мама и да не се отклонявам от главната пътека, но колкото повече нарастваше любопитството ми, толкова повече се изгубвах зад короните на дебелите борове. Бледото слънце залязваше лека по лека над мрачните долини. Докато се усетя, лунните лъчи вече бяха започнали да се прокрадват над сивия хоризонт от мъгла и облаци. Задуха много по-мразовит полъх, от който шала ми падна от главата и се отнесе някъде в мрака. Исках да се върна у дома, да заспя под топлите завивки или да стигна най-сетне къщата на баба, където знаех, че ме чакаха безопасност на уют.

,,Любопитството убило котката"-казах си наум, но вътрешно руптаех срещу безразсъдството и глупостта си.

Как можеше дори да допусна, че едно наивно шестнадесет годишно момиче като мен би могло да се справи с един голям и кръвожаден вълк!?

,,Браво, Дейзи! Майка ти ще бъде горда от теб, че се изгуби"-рекох си със сарказъм колкото да се разсея от уплахата, караща тялото ми да трепери.

Всичко бе потънало в непрогледна тъма. Не се виждаха открити пътеки и високи дървета, достатъчно подходящи за катерене при необходимост. Единственото, което различавах в здрача, беше гъстата мъгла и червеникави лунни лъчи, затрудняващи и без това сложната ситуация, в която бях попаднала. Тъкмо си помислих, че по-лошо от това не можеше да стане, когато внезапно долових нечий светещ поглед, скрит в тъмните шубраци. Кръвта ми изстина от ужас. Тези очи не принадлежаха на което и да е разумно човешко същество. Те бяха огромни, жълти, диви и се взираха така хищнически в мен, сякаш по този начин раздираха душата ми на парчета. Безумно, но успешно. Студена пот изби на челото ми. Усетих как цветът се отдръпва от лицето ми, оставяйки прозрачна бледнина. Дланите ми ненадейно омекнаха и аз изтървах плетената кошница на земята. Храната тупна глухо пред вълка, но той изобщо не я отрази. Цялото му внимание бе приковано в мен. Преглътнах с невъзможно усилие. Нямах голям избор от възможности. Налагаше се да мисля бързо. Затова стиснах ръце в юмруци, прехапах устни и веднага побягнах. Случи се за секунди. Вълкът се втурна бясно след мен. Аз препусках напред като уплашена сърна. Не спирах да тичам дори когато усетих, че краката ми започнаха да отмаляват от изтощение. Пулсът ми заби със скоростно темпо. Не смеех да погледна назад от страх да не би да се препъна. В миг полата на роклята ми се запретна в един трънлив храст и аз трябваше да я издърпам силно, одрасквайки лошо крака си. Десетки остри бодли се забиха наведнъж в плътта ми, но аз превъзмогнах болката си и продължих, куцайки. Страшилището започна да ме настига. Рукналата ми кръв бе допълнителен стимул за чудовищния му глад. То почти ме бе уловило в протегнатите си космати лапи, когато аз се хлъзнах по есенните листа и полетях стремглаво надолу към една долчинка.Болката, която изпитах тогава, не ще забравя цял живот. Тялото ми гореше от напрежение. Белите ми чорапи не изглеждаха никак бели, а скъсани, мокри и оцапани с кал, трева и кръв. Колената ми стояха насинени. Мускулите ми трептяха от мъчение. Единият ми глезен бе целият подут, а другия изглеждаше така гротескно, че не можех да понасям отвратителната гледка. От силната металната миризма, просмукала се навсякъде в кожата ми, още повече ми призлявяше. Извърнах главата си настрани, ала вместо да се успокоя, се разплаках неудържимо като малко дете. Видът ми бе съсипан, гордостта ми бе накърнена и на всичкото отгоре се бях провалила.

,,Мама и Хенри ще са толкова разочаровани"-помислих си тъжно, усещайки как сълзите ми ставаха все по-буйни и нарастващи.

Чувствах се така безнадеждна и съсипана в мъката си, че не чух как някой се приближи до мен и коленичи до малката ми форма. Беше човек - усетих по стъпките и стойката, която беше заел. Мъж при това - от него се носеше опияняващата миризма на дърва и мускус. Повдигнах бавно брадичката си нагоре и впих, замъгления си от сълзи, поглед право в лицето на странника. Интересно, но не очаквах да се изумя от примитивната му красота, която мигновено разтърси душата ми. Косата му изглеждаше ужасно тъмна, по-тъмна дори от нощта, и стоеше разрошена по някакъв странен привлекателен начин. Ръстта му бе висок, това можех да прозра дори в седналото си положение. Тялото му бе едро, но мускулесто и излъчваше сила и доминантност. Точно такава, каквато харесвах да притежава един мъж. Носът му бе леко накривен, сякаш бе счупван доста пъти, а чертите му стояха остри и прави като бръснач.

-Добре ли си?-попита ме той с невероятно дълбокия си глас, карайки сърцето ми да изтръпне от любопитство и вълнение.

Не му отговорих. Знаех, че не биваше. Знаех, че трябваше да избягам. Но въпреки това, една част от мен мълвеше, че мястото ми принадлежеше именно до непознатия. Реших да послушам ума си и да се изправя с усилие от земята. Не биваше да показвам слабостта си, затова заотстъпвах бавно назад от мъжа. Той, на свой ред, се усмихна самодоволно с острите си бели зъби и започна да се приближава към мен все повече и повече докато накрая не се оказах притисната до ствола на един изсъхнал дъб. Имаше нещо неестествено и твърде познато в очите му, които блестяха като два жълти фенера в нощта. Нещо в начина, по който предизвикваше интереса ми и караше гърдите ми да се повдигат неравномерно от вълнение и страх.

-Какви големи очи имаш-погали той с острите си нокти, зачервените ми от студа, бузи-И какви пълни устни-прошепна дрезгаво, взишвайки дълбоко от аромата на маргаритки в косата ми-Мога да те изям!