И вълците могат да обичат

• Глава 1 •

Дейзи

Оголените черни борове ми се струваха толкова тъжни и крехки на фона на пустия есенен пейзаж, че душата ми се свиваше при вида на прекършените им стъбла. Дори през стъклото на прозореца, пред който бях застанала, можех да прозра мъката и немощта им. След още само миг щях да се срещна с тях отблизо. Мисълта за това ме изпълни с кураж, но тежкото дишане на някого зад мен развали последните минути спокойствие, които имах на разположение. Озърнах се бавно с нежелание, за да попадна право в жилестото осакатено тяло на Хенри.

,,Бедния"-помислих си скръбно докато се взирах в превръзката на окото му и чертите, белязани жестоко от нокти.

Изминали бяха близо шест години откакто баща ми бе убит, а брат ми бе превърнат в жив инвалид. Някои от очевидците казваха, че ръката му буквално била изтръгната от тялото. Други твърдяха, че вълкът я бе изял.
Не знаех вече кое бе истина и кое лъжа. Черното и бялото за мен не правеха сиво, а червено. Тъмно червено, по-алено и гъсто от застоялата кръв, полепнала по селото и неговите жители.

-Не искам да ходиш. Знам къде ще отидеш и какво ще направиш-проговори Хенри унило с типичния си мрачен вид.

Щеше да изглежда толкова красив и мъжествен ако не бяха загрозяващите дълбоки белези. Усмихнах се тъжно, макар и да не исках, и понечих да погаля брат си леко по грапавите бузи. Той обаче хвана китката ми във въздуха още преди да се бе докоснала до кожата му.

-Недей!-изхриптя ниско, заплашително даже-Не искам да ме съжаляваш, не съм ти някое животинче, хванато за отглеждане.

Думите му ме нараниха по-силно отколкото бях предполагала, въпреки че досега трябваше да съм свикнала стотици пъти с грубостта на Хенри. Знаех, че страдаше и се опитваше да подтисне мъката си чрез псувните, пиенето на бренди и размислите в мрака.

-Състраданието е много по-различно от съжалението-отговорих малко по-рязко, отколкото бях възнамерявала-Но не се тревожи за мен, Хенри. Три дни ще бъда на гости при баба докато се оправи.

По-големият ми брат не каза нищо, а само поклати умислено глава. Мразех, когато се държеше по този начин. Сякаш за него не бях достатъчно голяма, за да се грижа сама за себе си, а някакво безпомощно бебе. Нормално бе да се тревожи за мен, но вече не бях нито малка, нито безпомощна, а млада жена, готова да взема собствените си решения и рисковете, идващи с тях.