И вълците могат да обичат

• Глава 17 •

Данте

Не помня колко време измина, но когато отворих отново очите си бях посрещнат от бялата светлина на следобедния ден и силния аромат на усойна влага, кал и кръв. Да, кръвта ми бе обагрила целия малък площад, внасяйки хаос и капчица лудост в монотонната подреденост на това село. Навярно часът наближаваше пет, защото птиците тепърва се пробуждаха и прозорците на къщите едвам биваха разтворени за първата глътка на свежото утро. Имаше време до екзекуцията ми и все пак не можех да се отърва от непрестанната мисъл, че не ми оставаше много време. Бях прекалено болен, недохранен и слаб, за да възвърна част от предишната си сила и да се измъкна от своя плен. Глутницата ми бе твърде далеч, за да се отзове на молбите ми за помощ, а единствената жена, която бях роден да обичам, ме мразеше толкова жарко, че желаеше сама да се отърве от мен веднъж завинаги. Имаше нещо поетично в това да умра от ръката на единствената си любима, ала в същото време изпитвах гняв и огорчение. Не можех да я обвинявам, за нея истината бе черна, а лъжата сива.

-Ставай, животно!-внезапно ме ритна в корема един стражар, карайки ме да изскимтя от болка и унижение.

Искаше ми се да разкъсам мазната му плът на парчета, да гледам как глупакът се гърчеше и крещеше докато разнищвах вътрешностите му и смазвах костите му на прах.

,,Мразя ги..."-помислих си, взирайки се с ненавист в очите на вече насъбралата се тълпа, чиито факли и вили осветяваха злокобния настъпващ мрак на ранната вечер.

Мразех живота им-толкова прост, скучен, смъртен, жалък и лишен от удоволствия. Мразех природата им, която бе достатъчно крехка, за да се пречупи под силата на моя вид и достатъчно жестока, за да затрие всичко живо. Мразех факта, че те имаха предимството да не се крият като общност, но не и че живееха без свобода и безразсъдство. И преди всичко мразех ги, защото ми отнеха едничкото щастие, до което някога се бях осмелил да се докосна.

-Дейзи...- прошепнах името й като молитва и в миг тя се появи пред мен като ангел, слязъл от царството на небесата.

Черните й дълги коси бяха прибрани под бял дантелен воал, който придаваше на порочното й красиво лице особена нежност и невинност. Роклята й бе дълга и семпла като капка роса, но едновременно подчертаваше съблазънта, която извивките на тялото й носеха. На фона на абсурдно девствената белота на външността й се открояваха онези устни, които бяха така алени и сочни, както в нощта, когато ги зърнах за първи път. Исках да я докосна и целуна, но тя бе далеч от мен, заобиколена от хора, които й повтаряха колко е красива, макар лицемерието да прозираше зад думите им. Изражението й стоеше студено, празно и чуждо като театрална маска. Позата й бе скована, стъпките тържествени и бавни, а брадичката гордо вдигната и войнствено издадена напред.

-Любима моя-простенах, изгаряйки от желание да я освободя от фалша на съдбата й, но в миг се сетих, че тя не ме обичаше и никога не ме бе обичала.

Сърцето ми се свиваше при мисълта, че тя не бе моя духом и в същото време проклинах Филип за това, че след броени часове тя щеше да стане негова тялом. Никой от ограничените селяни, събрани на площада, не подозираше за опасността, която ги грозеше по отношение на лукавия ловец. Не знаеха за чудовището, живеещо в него, нито за хилядите души, чийто живот бе посякъл. Изглежда това бе целта му, никой да не успееше да разбере и засега се справяше отлично добре. Вниманието на всички бе приковано в нея, моята Дейзи, която вече пристъпваше  към платформата, държейки дълъг извит нож в треперещата си малка ръка. Мнима паника се надигна в мен веднага щом осъзнах, че тя наистина бе готова да се венчае за друг и да ме убие. Направих един последен опит да се измъкна от веригите и оковите, приковаващи лапите ми, но не успях. Бях в плен на жестоката красавица, застанала пред окаяната ми кървяща форма. Съдбата и живота ми бяха в нейна власт. Срамувах се от това, което бях за нея-един мъж, недостоен за прелестта й. Една играчка, използвана за кратък миг на любовна афера. Нададох един последен вой, казвайки сбогом на семейството и близките си, скрити някъде дълбоко в дебрите на гората и забелязах сълзите й, трогателно мокрещи воала, спускащ се по голите й рамене. Жадувах да изпия тези капчици тъга и никога повече да не я виждам нещастна и унила. Не исках погледът й да бъде замъглен от колебания и страх, а от страст и любов. Не исках да се разделям с нея, нито да не мога да я усещам отново до себе си... Мислите ми бяха прекъснати от дърварят, който се качи до нея и я хвана така здраво през кръста, че тя загуби баланс и мигновенно падна в обятията му. Изръмжах.

-Днес настъпва края на 100-годишния терор, обхванал вашето село-проговори Филип, а на мен ми идеше да изтръгна гласните му струни-Отровното семе на звяра няма повече да угнетява семействата ви и да внася хаос и разруха в спокойния ви уютен живот, защото днес ние най-накрая ще го убием-погледна той към Дейзи, давайки й знак да вдигне ножа високо, за да го видят всички и да наддадат бурни ръкопляскания-Маргюрит, гората отне достатъчно много от теб. На теб се пада честта да отмъстиш както за баща си и брат си, така и за всички онези, които това чудовище погуби-погледите на всички се преместиха към мен с кръвожадно очакване.

Стиснах плътно очите си, чакайки с хладнокръвие края си, ала вместо това се изумих да чуя писъци и вой от всички свои страни.

-Не той е чудовището, Филип, а ти-отговори студено и равно Дейзи и тогава видях, че ножът бе забит не в моите гърди, а в тези на ловеца, чийто поглед вече бе напълно жълт, страшен и див, с електрикови нотки на зелено около присвития ирис.

Сивият вълк бе разкрит.