И вълците могат да обичат

• Глава 11 •

Дейзи

Неспокойно мълчание се възцари помежду ни. Имах чувството, че сърцето ми бе хванато в капан като летокрила червенушка. Не смеех да вдигна погледа си от черната рохка земя, тъй като изпитвах страх да не изгубя душата си в красивите очи на Данте и по този начин никога повече да не се завърна към предишното си аз. Можех да избягам и да забравя, че изобщо бе съществувал. Можех да го отпратя само с една единствена дума. Можех да затръшна всички невидими врати в лицето му и да си тръгна без да се тормозя. Без да изричам нищо. Защо тогава продължавах да стоя, да се моля и да очаквам нещо невъзможно да се случи и да ме накара да променя решението си? Защо ме болеше от факта, че исках да остана? Че изпитвах нуждата да го задържа до себе си възможно най-дълго...

-Дейзи...-емоцията и твърдостта в тона на Данте ме откъснаха от блудкавите ми мисли.

Извърнах свенливо глава и скръстих защитнически ръцете си, готова да понеса всичко друго, но не и да докосне нежно лицето ми. Да погали внимателно бузите ми, да проследи с влудявяща прецизност формата на устните ми, да ме накара да се почувствам жива и повече от истинска. Въпреки, че все още се опитваше да разгадае глупавото ми поведение и да разграничи истината от лъжата в думите ми, гласът му не звучеше нито ядосано, нито раздразнено. Всъщност бе мек и топъл. Галеше слуха ми подобно на перо, танцуващо върху червено кадифе. Потъваше в сетивата ми. Обезсилваше ме. Понечих да се отдръпна, когато допирът му, едновременно груб и изкусителен, ме възпря.

-Нямам какво друго да ти кажа-промълвих без дъх.

-Сигурна ли си?-натисна Данте с острите си като бръснач нокти, онова специално място във врата ми, където пулсираше вената-Мога да те убия още тук и сега. Никой няма да разбере.

-Не би го сторил-отвърнах аз, проклинайки се вътрешно, защото сърцето ми заби по-хаотично и бързо.

-Напротив-измърка гальовно мъжът.

Хищните му пръсти не спираха да драскат меката ми плът. Дъхът му пареше като жарава настръхналата ми кожа. Плътно притиснатият му ханш караше ума ми да загуби концентрация, а влагата, натрупала се в слабините ми, да се усили. Колкото по-бавно навеждаше тялото си Данте, толкова по-осезаемо ставаше неконтролируемото желание в треперещите ми устни. Исках да бъда разкъсана на парчета. Взрях се пряко в лицето му, съзнавайки, че неизказаните чувства щяха да проличат в очите ми. Аз бях негова и той съвършено добре знаеше тази истина. Данте се загледа изпитателно дълго в погледа ми, надявайки се да открие измама в сериозното ми изражение. След като опасенията му се оказаха неоснователни, той кимна със сдържан плам, погали за последно страните ми и прошепна гърлено ниско до ухото ми: