И вълците могат да обичат

• Глава 20 •

Данте

Новолуние. Мракът превръщаше бледите лунни лъчи в черни сенки, а натрупалия сняг в проблясъци от сребриста мъгла. Тъмнината бе така гъста и усойна, че наподобяваше дълъг плащ, с когото нощта се криеше безсрамно от проницателния поглед на деня. Наблюдавах напрегнато застиналата зимна картина от прозореца на хижата си и дебнех за враговете, чакащи ме тихо в сумрака. Глутницата бе наблизо, територията бе наша и въпреки това не смеех да бъда прекалено спокоен. Трябваше да стоя нащрек. След последните няколко дни не можех да позволя да изгубя най-ценното нещо в живота си.

,,Дейзи"-прошепнах, вглеждайки се в спящата белоснежна красавица, опънала стройното си тяло в леглото ми, така неподвластна и истински дива.

Погалих тъмния водопад от вълнисти къдрици, падащи по кадифено-меката кожа на гърба й и не можех да не я пожелая силно и неутолимо страстно. Глутницата чакаше. Вълчият им вой зовеше алфа лидера си от тъмното покритие на далечината, но аз не исках да оставя своята алфа женска сама и незащитена в гората. Дейзи заслужаваше внимание и нежност след болката и мъката, които преживя. Най-малкото, което можех да сторя, бе да я подкрепям, да я браня и да бъда до нея дори в моментите, когато тя не желаеше никого около себе си. Сродните души бяха неразделни по законите на вълците. Връзката, която бе изградена в сърцата им, нямаше как да бъде разрушена. И поради тази причина трябваше да бъде засилена. Моята любима все още пазеше част от човечността си. Във вените й течеше кръвта на човек-не на звяр и това я превръщаше в лесно-уловима плячка и потенциална заплаха за цялата ни глутница. Колкото и да не исках да я притискам, знаех че не след дълго лунната церемония щеше да настъпи и тогава Маргюрит щеше да изгуби напълно предишното си Аз. Отговорностите, които я очакваха като моя жена и дългът пред хората ми щяха да докажат силата и издръжливостта й на достоен водач.

,,Ще бъде живо предизвикателство"-целунах я леко по врата, след което се насочих към входната врата.

Открехнах я, вдишах от студения свеж въздух, и тялото ми бе посрещнато от щипещия студ и брулещия вятър. Като пряк потомък на първото племе вълци, обитавало някога тези древни земи, не усетих нищо. Мощта ми бе гореща. Магичната нишка пазеше огъня на сътворението вечен и буен в душата ми.

,,Както Дейзи скоро ще усети..."-помислих си, страстта и лъстта, напиращи отново вътре в мен.