Буря в корона

Глава 1: Човекът до краля

Облаци гъста пушилка цигарен дим и остра миризма на тютюн и алкохол изпълваха трапезарията в имението на граф Мерет. Полумесецът сияеше ярко в небето на фона на безоблачната нощ. Бе петък вечер и умореният град бе потънал в дълбок сън.
-Генерале – подхвана барон Бланпорт и започна внимателно да преглежда картите си една по една докато не се спря на последната и мазна усмивка не се появи на лицето му - ...случайно да Ви се намират двойки мечове?
Генералът на свой ред обходи с поглед своите карти и сключи вежди.
-Как го правите Бланпорт! – изуми се той и подаде две карти на барона. Той ги взе, от ръката си прибави още две към тях и ги сложи в ъгъла на махагоновата маса.
-Въпрос на опит – отвърна той лаконично и се излегна в коженото кресло.
-Опит, ха! – възкликна генералът – Министър на финансите! Дай му да работи с числа и останалото само ще се получи!
-Господа, господа – поде домакинът с разведрен от алкохола глас. – Барон Бланпорт може да има дарба в математиката, но пък съм сигурен, че генералът има немалко опит с мечовете. А аз на какво мога да се надявам?
Стаята избухна в смях. Лулите се палеха все повече и повече, а пушекът се вдигаше по-гъст и все по-нависоко. Най-много се смееше генерал Гримтън Мерет. Смееше се така сякаш изобщо не губеше. Всички знаеха, че залага цялата си заплата. За неговите събеседници това бе просто капка в морето на богатствата им, но на маса с такива хора по-малко не можеше да се залага. А съдбата можеше да е по-благосклонна към клетия генерал. Човек с благородно потекло, и по-точно – братовчед на почетния домакин. Твърде далечен, за да наследи каквото и да е състояние, но достатъчно близък, за да се ползва с доброто фамилно име, което малко или много му уреди офицерския пост, а след това и – добра невеста. Баща й бе търговец, важна клечка в Източната компания, която отговаряше за цялата търговия в новооткритите земи. Той бе богат човек, човек с възможности и най-вече – със силно желание да се обвърже с аристократичните фамилии, които едва наскоро се отвориха за хора като него – без потекло, но с много пари. Такива бракове бяха от полза и за двете страни: благородните семейства най-сетне можеха да осигурят охолен живот дори на далечните си членове, а новозабогателите можеха лесно да осигурят не само благосъстояние, но и престижно име за децата и внуците си. В деня на сватбата тъстът подари на младоженците чисто нова къща, в столицата, близо до квартал на банкери, цялата варосана отгоре до долу, с два просторни етажа както и малък заден двор с цветна градина за отдих на госпожата. Булката не можеше да напрегръща баща си от благодарност, а той не можеше да се насити на гордостта си, че е дал толкова голям подарък за срам на семейството на младоженеца. Те на свой ред не останаха длъжни и също дадоха подарък на влюбените, само че не и толкова грандиозен, колкото се надяваше генералът: получиха дъбов бюфет и комплект позлатени прибори. Графът нямаше никакво намерение да отпуска повече, не и само за втори братовчед. Ако беше първи, може би щеше да е друго. Първите братовчеди бяха деца на неговите чичовци и лели, братята и сестрите на собствените му родители. А това ги правеше част от близкото му семейство, това семейство, което имаше значение. Вторите братовчеди бяха твърде далечни, трето поколение непървородни братя и сестри, толкова встрани от потока на семейното богатство, че не им оставаше нищо друго освен името. Но това не биваше да обезсърчава генерала. Имаше жена, приличен дом и висок пост в армията, бе получил всичко, на което втори братовчед можеше да се надява. Можеше да изхранва многодетно семейство, можеше да уреди децата си в армията, или администрацията, или можеха да постъпят на работа при дядо си в Източната компания, а след това, в качеството си на офицер щеше да получи щедра кралска пенсия и да изживее достойно остатъка от живота си. Можеше да се отдаде на семейството както правеха братята му, както и останалите братовчеди, но той се отдаваше на един порок, присъщ за всички мъже постъпили в славната армия на Лангустия – хазарта. Когато не беше на служба, ходеше да залага, когато чакаше да свърши службата, залагаше с другите офицери, когато не спеше, пак залагаше... А днес бе и дебютът му в залаганията, в една зала с най-влиятелните и богати хора в това кралство. На тази велика за него вечер бе поканен от графа, който, както стана ясно, му бе втори братовчед. В тази зала се печелеха големите пари, богатства несравними със стотици заплати, тук щеше да се обърне късметът му и да си тръгне богат като принц, или поне така трябваше да стане, но тази мечта му се изплъзваше все повече и повече. След още няколко завъртания вече беше спрял да се смее, гледаше нервно картите си и бършеше едра пот от челото си. В дясно от него, срещу домакинът, стоеше херцог Орсен Анторн, първи съветник на Негово Величество, краля на Лангустия. Досега смълчан над картите си, сега бе негов ред и беше готов да нанесе удар по генерала, да го захапе безмилостно, като бича акула, разкъсваща моряците, паднали зад борда в бурно море.
-Генерале... - едва промълви той, когато се почука на вратата.
-Влизай – отвърна домакинът с лула в устата.
Вратата се отвори и в стаята влезе морвиканската прислужница на графа. Жените от онзи край на света, където се намираше Морвика, бяха известни със своята красота, несравнимо стройна фигура, тънка талия, пищен бюст, снежнобяла нежна кожа и тънки аленочервени устни. Може би и тя някога е била такава красавица, помисли си херцогът, но ще да е било преди поне двайсетина години. Жената пред него бе ниска и напълняла, с дебело кръгло лице, голяма черна брадавица на лявата буза и с изкривени и щръкнали зъби. Кожата й още бе бяла, но вече напукана и дори леко набръчкана, а някога дългите й коси бяха рехави и ги бе покрила с бяла забрадка подобно на краварка. Херцогът се чудеше защо ли графът досега не я е заменил с по-млада. Може би пък жена му я държеше като мярка против изневяра с прислугата. Дори така да беше, явно забравяше, че извън имението също има жени, но ако това й помагаше да спи нощем, съпругът й вероятно би бил склонен на такава жертва. Прислужницата пристъпи с тромава крачка към господаря си, поклони се също толкова тромаво и застана до креслото му послушно.
-Какво има? Казал съм да не ни прекъсваш. – сопна се граф Мерет. – Особено, когато печеля.
-Какъв късмет, че днес не печелите, нали? – каза с насмешка баронът.
-Пристигнаха вестоносци със съобщение за уважаемия господин херцог. – обяви прислужницата с най-почетните думи, които можеше да подбере.
Всички се спогледаха. Графът извади лулата от устата си.
-От Двореца! – добави тя тържествено, горда от това, че такава важна информация преминава през нейните ръце, макар и да нямаше представа какво е съобщението или кой точно го изпраща.
-Господа, ще ме извините ли? – херцогът се изправи и тръгна към вратата, следван от прислужницата.
-Извинен сте. – отвърна домакинът.
Във фоайето завари двама високи мъже. Кралски гвардейци, веднага разпозна той.
-Херцог Анторн. – поклониха се те.
-Какви вести ми носите? – попита той.
-Призован сте да се явите в кралския дворец при Негово Величество крал Бертранд Втори. – обяви единият.
Херцогът се обърна и на няколко крачки зад себе си видя прислужницата, вперила очи в него, сякаш искаше да проникне дълбоко в душата му.
-Ще желае ли нещо Ваше Благородие? – запита тя в опит да разчупи неловкото смълчаване, което последва.
-Палтото ми, моля.
-Разбира се. – отвърна тя и тръгна със забързана крачка.
-Знаете ли каква е причината за това? – попита той с понижен глас. Не искаше да го чуят любопитни уши.
-Боя се, че знаем толкова колкото и вие.
Прислужницата се върна с дългото черно палто на херцога. Той го навлече и нахлузи белите си ръкавици.
-Моля да предадете извиненията ми на домакина и неговите гости за това, че се налага да напусна по-рано. – помоли той.
-Разбира се, разбира се. – повтаряше тя, покланяйки се тромаво, преди да се запъти обратно към трапезарията.
Когато излезе навън, мразовития вятър го лъхна в лицето. Нощта бе студена и хладна. С бързи крачки се насочи към каретата, която го чакаше.
-Към Двореца. – нареди той на кочияша и се качи. Коларят впрегна конете и каретата потегли с гвардейците яздещи плътно зад нея. Градът бе притихнал и заспал. Чуваше се само мудното трополене на конски копита по празните калдъръмени улици. Наоколо нямаше жива душа, сякаш преминаваха през призрачен, отдавна мъртъв град. От време на време минаваха покрай някоя оживена кръчма, от която се чуваха ту радостни песни, ту потиснати стонове. Едни ходеха там, за да празнуват, други пиеха, за да забравят. Всеки търсеше убежище от грижите на живота, които щяха да се върнат с изгряването на слънцето. И Анторн се чудеше какви ли тревоги го очакваха сега. За какво ли можеше да го вика кралят? За нещо важно, несъмнено, щом се налагаше да идва в средата на нощта. А защо в средата на нощта? Какво пречеше на краля да почака? В главата му се прокраднаха мрачни мисли. „А ако е настъпило най-лошото?" запита се той. Не, крал Бертранд беше престарял, но още се крепеше. Или поне се крепеше до скоро. Анторн отдавна се канеше да замине обратно за Астмонд за няколко седмици, да се види отново със синовете си, като всеки баща да започне да им търси подходящи невести. Но все отлагаше, за да бъде в столицата, за да бъде близо до своя престарял крал. Никой не беше вечен, знаеше го добре. Може би мигът бе настъпил. Може би сега, лице в лице със смъртта, Бертранд искаше да се погрижи за това, което оставаше недовършено. Може би най-сетне бе готов да посочи наследник. Стар, беше кралят, стар и самотен бе останал на този свят. Брат му се бе споминал на младини, сестрите му отдавна бяха отведени от своите съпрузи в новите си домове. Нямаше нито деца, нито бе останала надежда да има такива. Погребал бе две съпруги, едната от които Анторн помнеше повече от добре, все пак, беше му сестра. Фреиза Анторн бе успяла да върне към живот разбитото сърце на овдовелия крал. Именно тя бе убедила краля да издигне нейния брат за свой първи съветник. При цялата любов, обаче, изглеждаше сякаш кралицата не може да дари съпруга си с дете. Докато един ден, след две мъчителни години, Боговете най-накрая им се бяха усмихнали, когато кралицата забременя, само за да им отнемат всичко, когато майката загина при раждането заедно с бебето. Оказа се, че им бяха дали само напразна надежда. От този момент нататък кралят само посърна дори още повече от преди. Отказваше да се ожени наново, бе твърде уморен от загубите. Анторн и останалите съветници отчаяно търсеха решение до деня, в който един провинциален барон не бе дошъл в столицата, за да представи своя син в двора. Син със кралска кръв, твърдеше. Майка му, тогава покойница, била кралска потомка по извънбрачна линия, плод от афера на благородна девойка с не кого да е, а с принц Манило Турим, брата на краля, точно преди да замине на лов, от който щял да се върне смъртно прострелян в гърдите.