Буря в корона

Глава 6: Луда

-Това не се случва за първи път. – разнесе се гласът на Герпера. Смесица от умиление към брат й и неприязън към Плесентия. И все така хаплив. – Има повече вяра в просяци от улицата отколкото в теб, братко. Тя пристъпва твоята дума. Думата на императора. Крайно време е да се направи нещо по-въпроса. Ясно е, че горката ни императрица вече не е с разсъдъка си...
-Разбрахме притесненията ти, сестро. – прекъсна я императорът.
Плесентия стоеше присвита в центъра на стаята. Погледът й потънал в килима под краката й. Струваше й се като бурно море, в което затъваше повече и повече. Неспокойните вълни я удряха и удряха с цяла мощ. Подмятаха я из океан от надежда и безпомощност. Едва се държеше на място. Трепереше. Всички мълчаха. Искаха от нея да каже нещо. Но тя мислеше само за Едрин. За това, което му бе причинила. Това ли й бе отредено? Да бъде чудовище, което погубва тези, които най-много обича...
-Плесентия... - повика я топлият глас на Каспиан, нейният Каспиан. Морето под краката й се укроти. Сякаш се събуди от сън. Плахо надигна глава. Погледите на присъстващите се насочиха към нея. Грижливите очи на Каспиан. Студените очи на Плесентия. Уплашените очи на Джиана. Старите, но все така любопитни очи на доктор Кателан. И осъдителните очи на придворния свещеник Теофал. Сякаш пред себе си виждаше вещица.
-Аз... – не знаеше какво да отвърне.
-Погледни я, братко. – възмути се Герпера. – Това не може да е императрицата на най-голямата империя. Осъзнава ли изобщо къде се намира?
Каспиан не обърна внимание на сестра си.
-Плесентия, погледни ме. – в думите му долавяше горчивина. – Кажи ми, че това не е истина.
-Не мога... - гърлото й се сви. А вълните се отново заизвиваха около нея.
-Не може, защото това е истината! – прекъсна Герпера. – Кажи на императора. – обърна се към наплашената Джиана. – Кажи това, което каза и на мен. Поиска ли от теб императрицата да доведеш този просяк?
Придворната дама кимна утвърдително с неохота.
-Повикала го е. И за какво?
-За да го спаси... - Плесентия чу собствения си глас.
-За да спаси принца? Така ли? Всички се молим всеки ден за неговото здраве. Лично му осигурих най-добрите лекари на континента. Какво би могъл да направи един вмирисан слепец, което те да не могат?
-Той е спасил граф Нортип. – обади се плахо Джиана в опит да я защити. Очите на Герпера само станаха по-студени, а под тях се надигна едва доловима ехидна усмивка.
-Граф Нортип почина. – изсъска тя. – Тази нощ. Толкова с магията на просяка... А ти. – насочи гневен поглед към Джиана. – Ще говориш само когато ти се каже.
-Не... - промълви Плесентия. – Той знаеше... знаеше за... той ми разказа...
-Разказал е история се овце! – изписка Герпера. – Нарича императрицата овца в очите, а тя решава, че той е пратеник на боговете!
Плесентия не можеше да повярва. Нима всичко е било лъжа? Но как? Той наистина знаеше за Едрин, знаеше... Или някой му е казал. Възможно ли бе това да е било един добре скроен капан? Капан, в който тя падна. Капан, в който я вкара вълка. И примката се свиваше все повече и повече около нея. Може би все пак Плесентия наистина бе черна овца. Изглежда това бяха единствените верни думи на пророка на Нортип.
-Триархид Теофал, моля ви. – Герпера се обърна към свещеника. – Влейте разум в това недоразумение.
Триархидът подръпна замислено сивата си брада и се прокашля.
-Както всички знаем – започна да изрежда той. – преди повече от хиляда години боговете се явяват на единствения пророк Емен, който да възвести Великото Пробуждане, слагайки край на годината на мрака и разкривайки на нас, простосмъртните, посланието на боговете. Казано е също, че боговете лично слизат на тази земя, за да дадат живот на Последния герой, който да сложи край на Страшните времена като посече Заличителя. А преди това помагат на древните, за да спечелят вековната война срещу тези отвъд. Общо три пъти... И е речено, че не ще се явят повече измежду смъртните. Поне не и до настъпването на нов катаклизъм... Но тези хора – поклати глава с отвращение. – те няма как да чуват техния зов. Те са самозванци, лунатици, а... а дори и по-лошо. Демони от Страшните времена още бродят сред нас. Опитват се да ни отдалечат от истинската воля на Създателя. Тези хора са обсебени, Ваше Величество. А сега подозирам, че демоните се опитват да обсебят дори и... дори и самата императрица. – спря се за момент и отново поклати глава, може би за да прогони демоните с брадата си. – И боя се, че ако не се направи нещо... биха могли да я погубят.
Свещеникът поклати глава за последен път и я сведе почтително. Бе ред на Герпера да продължи.
-Боя се, че не само демони безпокоят императрицата напоследък. Доктор Кателан, разкажете ни как е здравето на Нейно Височество напоследък.
-Не много добре, за жалост. У императрицата наблюдавам все повече умора, тревожност, отпадналост. Често отказва да яде... Не може да заспи въпреки отварите за сън. А душевното й състояние... нервните пристъпи стават все по-сериозни. След тях Нейно Величество понякога с часове не е на себе си. – очите му зашариха из стаята. Плесентия долови как Герпера го приканва с поглед. – Безпокоя се, че малко по малко започва да губи разсъдъка си...
-Луда... - прекъсна го Плесентия. – Кажете го, докторе. – Всички искаха да чуят това. Най-вече Герпера. Плесентия бе като самотен остров насред безкрайна синя бездна. Дори Каспиан вече не я гледаше по същия начин. В погледа му се четеше страх. От кого се страхуваше? От нея? „Вече дори и аз се страхувам от себе си", помисли Плесентия с въздишка. – Нищо от това, което казахте не е лъжа, докторе. Тревожа се. Всеки ден се тревожа за моя Едрин, вашия принц. Не напускам палата, защото ме е страх да го оставя сам. Не говоря с никого, защото не мога да мисля за друго освен за него. Не ям, защото храната става горчива пепел в устата ми... Та как бих могла да ям, когато той не може сам? И не спя, защото когато затворя очи виждам само кошмари. Кошмари, които вече ме преследват дори когато съм будна. Страдам. Страдам, защото и той страда, а аз не мога да направя нищо. Всеки ден се моля на боговете, триархид Теофал. Но те не откликват на молбите им. Толкова пъти съм се молила да вземат мен вместо него, но те все така мълчат. Защо? Нима според тях това е справедливо? Затова страдам и ще страдам докато продължава... И ако мъката е вероломно престъпление... то вземете главата ми още сега. – Огромна вълна се стовари с бясна сила връз Плесентия и се разби в краката й. Коленете й омекнаха. Очите й се напълниха с морска вода и тя се строполи като ронещи се скали. Право надолу. Към дъното. Каспиан се затича към нея и я хвана в ръцете си. Същите ръце, с които я бе повел към брачното ложе преди толкова години. Силни, но и внимателни, за да опазят това, което носеха.
-Моля те не говори така. – зашепна й той докато бършеше сълзите от очите й. – Страдаш. Знам. Но мислиш ли, че не страдам и аз?
-Всички страдаме, братко. – обади се Герпера. – Но това не значи...
-Моля те замълчи, сестро. – прекъсна я императорът. – поне този път. Доктор Кателан, кажете. Виждате ли поне малка капчица лудост у Нейно Величество?
Смаяният лекар преглътна тежко.
-Мъка. – отвърна, опитвайки се да звучи жалостиво. – Виждам много тежка мъка.
-Триархид Теофал. – обърна се императорът към свещеника. – Виждате ли демони вселили се в Нейно Величество?
-В-Ваше Величество... - триархидът се прокашля толкова дълго и силно, че едва не се задави. – Демоните винаги протягат злите си ръце от сенките и... и от нас зависи дали ще отблъснем поривите им... Но императрицата... ги е удържала. Боговете са на наша страна.
-Джиана. – обърна се към придворната дама. – Кажете с каква цел бе повикан пророка на Нортип.
-За да помогне на принца, Ваше Величество. – поклони се тя. – Умоляваше ме да го намеря, въпреки че знаеше, че е забранено. Но ме помоли да го направя за принца, само за него и за нищо друго.
-Разбира се, че е за него. – промълви Каспиан. – Знам, че е било за него. И знам колко страдаш. Но не мога да те гледам така. Просто не мога. Не мога да понеса мисълта, че мога... да загубя и двама ви. – В очите му напираха сълзи, Плесентия го виждаше добре. Но императорът не можеше да си позволи моменти на слабост. Той трябваше да е силата, която крепи всичко, но страдаше не по-малко от самата нея. – Искам да ти помогна. Искам го ужасно... – гласът му секна от горчивина. Изправи се и стисна юмруци. – Ще трябва да заминеш.
-Не ме ли искаш вече при теб? – пророни Плесентия.
-Искам те – побърза да я успокои той. – Но тук само ще страдаш. Не можеш да помогнеш на Едрин. А аз не мога да ти помогна, ако си тук. Това място е пропито с мъка.
- Ами Едрин? Какво ще прави без мен? А... а ако...
-Няма да се случи. – твърдо й отвърна Каспиан. – Аз вярвам, Плесентия. Вярвам, че ще се излекува, че всичко ще се оправи. Повярвай го и ти. Заради него и заради мен. Моля те...