Буря в корона

Глава 5: Черната овца

Балната зала бе изпълнена с благоуханния аромат на жасмин и рози. Още с пристигането си преди толкова години Плесентия забеляза, че благородниците тук нямаха навика да се къпят, но за тяхно щастие, както и нейно най-вече, боговете ги бяха дарили с тази уханна цветна течност, с която да прикрият непоносимата си воня. Или поне повечето от нея. Обядът, който графиня Макрина Нортип организираше в чест оздравяването на съпруга си бе подреден и елегантен както подобаваше. Масите бяха отрупани с разноцветни сладкиши с плодова глазура, а лакеи допълнително разнасяха сребърни подноси с кексчета и меденки. В другия край на залата, точно до камината, пианист изпълваше атмосферата с нежните звуци на някой бавен валс. Плесентия запристъпва бавно напред, оглеждайки се за едно познато лице.
-Императрице моя! – възкликна някой иззад нея. Веднага позна гласа. – Толкова се радвам да ви видя! Напоследък все-по рядко излизате от палата! – добави жално графиня Нортип.
-Аз... – Плесентия се спря за миг. Замисли се, но думите сякаш не й идваха. – Насъбраха ми се повече ангажименти, това е.
-Нищо! – побърза да отвърне графинята и продължи с въодушевление. – Не мислете за това сега! Тук сте, за да се забавлявате. Много добре ще си прекарате, уверявам ви!
-Благодарна съм за поканата. Радвам се да чуя, че граф Нортип вече е добре.
-О, и слава на боговете за това! – възкликна събеседничката й. – Не съм готова още да го пусна на онзи свят. – каза тя и погали корема си. – Не й докато не ме дари с момченце.
Момченце. Думата изкънтя в ушите на императрицата и си спомни раждането на нейното собствено момченце. Спомни си го с радост, но следващият спомен бързо я обърна в тъга. Така се унесе, че не усети как лицето й посърва.
-Приятелко, моля ви! – звънливият глас на графинята я изкара от транса. – Казах ви да не мислите за лоши неща! Елате с мен, трябва да ви запозная с някого, той ще ви разведри...
-Ваша милост. – обърна се към графинята една слугиня. – Съжалявам, че ви прекъсвам... Имаме проблем в кухнята.
Макрина Нортип бързо се смръщи на натрапничката, след което отново се усмихна приятелски към Плесентия:
-Сигурно е нещо с гълъбовия пай. Моля да ме извините. Връщам се след минутка. – рече и се провикна към пианиста – Кланк, изсвири нещо по-весело! „Танцът на пеперудите", например! – заръча тя и с пъргава крачка тръгна към кухните. След малко Плесентия я изгуби от поглед. И всичко около нея изведнъж сякаш стана някак по-мудно щом въодушевлението, което графинята носеше със себе си, се изпари заедно с нея. От безбройните клавиши на пианото струяха игриви мелодии, но звучаха някак не на място на фона на отмерените и плавни движения на гостите. Благородни дами в ярки рокли и блестящи бижута се суетяха около императрицата. Някои се хвалеха с новите си шапки окичени с шарени пера от екзотични птици от другия край на света, докато други си споделяха най-новите клюки. Когато Плесентия ги доближеше, веднага се смълчаваха и вадеха широки, но насилени усмивки.
-Ваше Височество. – покланяха й се те. – За нас е чест.
След което подхвърляха няколко комплимента за пурпурната й рокля, или за прическата й, или за перленото колие, което красеше врата й. А след това отново млъкваха с престорени усмивки заковани на лицата им. Очите им я гледаха празни, но в тази празнота императрицата долавяше чувство на недоверие и дори презрение. Никога не й го казваха директно, но погледите им говореха вместо устните. „Не ти е тук мястото." Това бе посланието, което носеха. Гледаха на нея като на чужденец, опасен непознат, дошъл да им отнеме всичко, на което държат. Тентис, където бе отраснала, не бе толкова далеч от столицата Нагивар, поне в сравнение с други места в обширната империя, макар и сега да се зееше цяла пропаст помежду им. На изток Бащиния й дом граничеше с бистрото Морсинско море, а на север – с Каракар, владение на рода Каракос. Някога Каракар било херцогство подчинено на коризийския крал, но преди много години по време на поредната война между Коризия и Синакорсия, херцогът изменил на краля си в полза на втория. Сега наследниците на този херцог се титулуваха князе и управляваха свободно владенията си под закрилата на Синакорсия, а тази история велмарците използваха, за да докажат изменчивата и нечиста природа на всеки, който живееше покрай морския бряг. Спомни си отново за дома, за кристалните плажове, за яркото слънце, надигащо се от морето сутрин и за бащината й вила, надвиснала над вълните. Тук не беше така. Тук валеше често, вместо златист пясък, имаше тиня и кал, а вместо слънчевите лъчи сутрин, мъгла се стичаше по улиците. Времето бе сурово и негостоприемно, почти толкова колкото и самите хора. Но нищо от това нямаше значение. Нейният съпруг я обичаше, нейният Каспиан, последният от тримата императори на света, и тяхната любов струваше повече от омразата на целия свят. Още когато си размениха първата целувка, обаче разбраха, че няма да им е лесно. Родителите му веднага се обявиха твърдо против, забраниха му да се вижда с нея, но той продължаваше да се бори и отказваше да се ожени за друга. Плесентия също не спря да държи на него. Той не можеше да живее без нея, както и тя без него. Боговете ги бяха събрали и никоя земна сила не можеше да ги раздели. Накрая родителите му отстъпиха, казват, че съветниците на императора го склонили, но това нямаше никакво значение. Сега нейният Каспиан бе императорът и двамата имаха прекрасни дъщеря и син. Момичето им се бе превърнало в красива дама и скоро щеше да намери любовта на свой ред, а момчето им... то щеше да порасне и да стане велик владетел като баща си. Нямаше как да бъде иначе. Плесентия си имаше любящо и сплотено семейство и не й трябваше нищо друго на този свят. След като се поздрави с всички дами както бе по етикет и за пореден път се увери, че все още изпитват омраза към нея, й остана единствено да стои и да чака своята приятелка. „Връщам се след минутка" бе й казала тя, но императрица Плесентия бе сигурна, че досега бяха изминали много повече от една минутки. Заговори се с Джиана Тонра, придворната дама, която я придружаваше, за да се разсее, докато един от гостите не прикова вниманието й.
-Джиана. – каза Плесентия и се втренчи в непознатия. – Знаеш ли кой е той?
-Наричат го Пророка на Нортип, Ваше Височество.
-Пророк?
-Да, императрице. Не сте ли чували историята?
Плесентия и преди се бе срещала с хора обрекли живота си на боговете и получили дар да виждат неща, които другите не могат. Странстваха неспирно от село на село, от град на град, за да разпространяват волята им. Някои ги считаха за избраници на Боговете, докато други не виждаха нищо повече от самопровъзгласили се шарлатани. За разлика от свещениците, те не служеха в храмове, нито носеха лъскави роби. Ако нямаше покрив, под който да спят, спяха под открито небе. Хранеха се с каквото намерят или изобщо не се хранеха. Ходеха боси, в раздърпани дрипи, с дълги чорлави бради. Нямаха нито пари, нито дом, нито семейство, бяха се обрекли изцяло на Божията воля. Този обаче ни най-малко не приличаше на такъв. Носеше тъмносин халат, със златисти нишки по широките ръкави, беше с къса къдрава черна коса, а брадата му не бе по-дълга от три пръста.
-Каква история? – попита тя придворната дама.
-Знаете, че граф Нортип бе на легло през последните седмици, но се оказа, че е било по-тежко отколкото хората предполагали. – започна тя и сниши тон. – Имал страшни болки в корема, ден и нощ, не можел нито да яде, нито да спи, или да се изхожда. Лекарите не можели да го излекуват колкото и да опитвали, а накрая отсъдили, че ще умре със сигурност. Графинята вече дори била поръчала ковчег, когато на вратата й се появил някакъв слепец, който й казал, че Божията воля е съпругът й да оживее. В отчаянието си го пуснала вътре, макар и да понамирисвал доста. – Джиана се изкиска. – Когато видял болния, поискал да му се даде гърне с чиста вода и парче козе сирене, след което се усамотил с графа за неизвестно колко време. Когато всичко приключило, от сиренето нямало и следа, а водата в гърнето била черна и мътна като катран. Казват, че това бил демонът на болестта, изкаран от тялото... А пък други казват, че слепецът изял сиренето, защото бил гладен, а водата използвал да измие мръсотията от себе си. – добави тя и отново се изкиска. – Каквото и да се е случило онзи ден, никой не може да отрече, че графът сега си е жив и здрав.
-Веднъж, когато бях още малко момиче, един пророк ми каза, че ще бъда съпруга на велик владетел. – изтъкна Плесентия колкото на Джиана, толкова и на себе си. – Каза ми го, и така и стана.
Някои пророци действително бяха шарлатани, но пък други... Други сякаш наистина бяха докоснати от Боговете. Беше се съветвала с такива пророци, бе усетила енергията, която носят. Само че тук не им гледаха с добро око, дори съпругът й я бе помолил при нужда от духовен съвет да се допитва само до свещеници. Говореше се, че преди години един такъв ясновидец отишъл при стария император и направил предсказание толкова ужасно, че владетелят незабавно наредил да го обесят за назидание заедно с всички останали гадатели в столицата. Оттогава на тези хора се гледаше като на чудаци и рядко се срещаха тук. Плесентия забеляза, че пророкът изведнъж се насочи към нея, макар и дамите около него доста да се наслаждаваха на компанията му. Едва когато се приближи повече видя бледите му очи. Зениците им бяха толкова изсветлели, че почти по нищо не можеха да се различат от ириса.
-Ваши благородия. – поздрави ги без да се поклони. Гледаше в пространството между Плесентия и Джиана с празен поглед, но в тази празнота императрицата не успя да прозре нищо друго освен самото нищо.
-Чух, че на вас трябва да благодарим за оздравяването на граф Нортип. – похвали го Плесентия.
-Може да благодарите на Всевишните, императрице.
-Как ме познахте? – стъписа се Плесентия. – Та мислех, че вие сте...
-...сляп? – довърши той вместо нея. – Тези са слепи. – каза и посочи очите си. – Сега имам други очи.
-И какво виждате с тях? – запита го заинтригувано Плесентия.
-Виждам тучна зелена поляна, заобиколена от ниски хълмове и самотни дървета. – започна той. Погледът му бе мътен, но гласът му се стичаше сладък като мед. – Скоро е валяло... На небето още се прокрадват сиви облаци, но слънцето вече си е проправило път през тях. Пастирът разтваря портата на кошарата и извежда овцете на паша. Всички са бели, бели като сняг. Всички освен една, която изпъква черна като нощта. Тя се отдалечава от останалите, лута се сред полета и ниви, когато стига до брега на езеро, но в това езеро нито плуват риби, нито се къпят птици... Овцата има и агънце. Малко и крехко. И бяло като останалите. То също се отдалечава, когато стига до пределите на гъста гора. Нещо го дебне иззад дърветата, но агнето не го знае... Вълк. Движи се безшумно в сенките и надушва кръвта му. А черната овца вижда, че агънцето й го няма. Вика го, и после отново. Само че то не й отвръща...
-Нима си позволявате да наричате императрицата овца? – прекъсна го грубо Джиана.
-Ние всички сме овце на този свят. – отвърна кротко той. – Разхождаме се по земята, която мислим за наша, макар че не ние сме положили пръстта под нозете си. Пасем от тревата, макар че не ние сме я посели, както не ние сме издигнали слънцето на небосвода, нито пък луната и звездите.
Джиана изглежда не се задоволи от отговора и бе готова отново да възрази на твърдението, че е овца, но Плесентия заговори преди нея.
-Агнето. – каза тя замислено и отново се вгледа в очите му. – Агнето, което видяхте... какво ще стане с него?
-Вие питате една овца, императрице. Овцата не знае това. – отвърна й смирено.
-А кого трябва да попитам тогава? Вълка, може би?
-Ако попитате вълка дали е гладен, той никога няма да го отрече.
-Кого тогава? – попита настоятелно тя и отново се взря в мътния му поглед изпитателно. Нейните очи гледаха неговите, а те на свой ред гледаха в нищото. Зениците му сякаш пулсираха сред млечнобяло море. Стори й се, че стават все по-тъмни и по-тъмни, не, сини, толкова сини, че вече можеше да ги различи от ириса... и в този миг се завъртяха право към нея и се вторачиха със същия проницателен поглед, сякаш надникваха право в душата й. Плесентия щеше да залитне, но се задържа за Джиана и успя да остане на място. Примигна няколко пъти и очите на слепеца отново бяха празни, вторачили се право в нищото.
-Императрице, добре ли сте? – запита разтревожено придворната дама. На Плесентия обаче й се стори, че не е видяла това, което стресна самата нея толкова.
-Кого? – повтори тя рязко без да отвръща на Джиана. – Кого да попитам?
-Този, който ни закриля и винаги сочи пътя. – отвърна й преспокойно той. – Пастирът. – рече слепецът, след което се сбогува с тях и тръгна нанякъде.
-Що за невъзпитан човек! – възмути се Джиана, когато го изгубиха от поглед.
Скоро след това графинята се върна от кухните. Извини се за закъснението си и предложи на Плесентия да я запознае с пророка-лечител спасил живота на съпруга й.
-Няма да е нужно. Вече се срещнах с него. – отказа й учтиво.
-О! – изненада се приятелката й. – Доста е чаровен, нали? Когато за пръв път дойде, носеше дрипа по-стара от дядо ми и миришеше на овчи изпражнение, но сега е заприличал на истински джентълмен!
Императрицата си тръгна рано от събирането, чувстваше се неспокойна и уязвима далече от семейството си. Палатът я завари по-светъл и топъл от досегашната обстановка, поне привидно. Стъпките й ехтяха из коридорите, когато напред в далечината разпозна съпруга си, император Каспиан, и сестра му, Герпера, застанали пред покоите на сина на Плесентия, принц Едрин. Сестрата на императора му говореше нещо, но императрицата успя да долови единствено думите „казах ти" и „лоша кръв". Когато Герпера я забеляза, млъкна и я прониза с ледено сините си очи. Бледата й руса коса изглеждаше рехава и чуплива за разлика от буйните черни къдрици, които се спускаха до раменете на Плесентия. И тогава осъзна нещо, за което не се бе замисляла досега. Императорът пред нея бе рус, брат му и сестра му също. Дори децата на Плесентия бяха точно като тях, само тя беше различна. „Черната овца" помисли си тя. „Аз съм черната овца."
-Любов моя. – посрещна я съпругът й. – Връщаш се рано.
-Не ми беше лесно далече от теб. – отвърна му тя и се озърна към вратата към спалнята на принц Едрин, нейното малко агне. – Как е той? – запита тя с нотка на тревога в гласа.
-Още е зле. – въздъхна императорът. – Но докторите вярват, че ще се подобри скоро.
-Винаги го казват. – заяви жално тя. – Мога ли да го видя?
-Разбира се. – каза и се замисли. – Само че... аз няма да мога да остана. – обясни загрижено той. Плесентия понякога не бе на себе си от тъга, когато оставаше насаме с малкия принц, и императорът се страхуваше да я оставя сама, а често изпитваше безпокойство дори когато с нея бяха и придворните й дами.
-Не се тревожи, братко, аз ще я придружа. – намеси се сестра му Герпера.
Императорът се смълча за момент. Присви недоверчиво очи към сестра си, но въпреки това накрая кимна одобрително и се усмихна на Плесентия преди да продължи към своите имперски дела.
-Ти. – обърна се Герпера към придворната дама, която придружаваше Плесентия. Гласът й режеше като нож. – Остани отвън.
Императрицата не изгаряше от желание да остане сама със сестрата на съпруга си, но ако това бе цената да види своя син, бе готова да я плати десетократно. Герпера разтвори вратата и се отдръпна настрана, оставяйки Плесентия да влезе първа. Все пак тя бе императрицата, а Герпера въпреки всичко държеше на дворцовия етикет, поне пред останалите. Когато влезе, я лъхна застоял въздух с примес от миризми на всякакви лекарства. И всички цветя на света да бяха вкарали в стаята, трудно щяха да успеят да го прикрият. Това както и усещането за смърт. Синът й Едрин изглеждаше дори по-зле от сутринта, когато го бе видяла последно. Кожата му бе станала още по-напукана и бледа, изглеждаше почти толкова бяла колкото зениците на онзи слепец, а вените му прозираха ясно сякаш не през плът, а през стъкло. Русата му коса бе като изгаснало слънце, а над горната му устна личаха още алени петънца от кръв стекла се от носа. Спеше дълбоко, натъпкан с какви ли не опиати, за да не усеща болката, която го пронизваше почти непрекъснато.
-Напусни. – заповяда хладно Герпера на прислужницата, която бяха оставили да наблюдава младия принц. Момичето се поклони и бързо излезе. Бе една от малцината от персонала, които знаеха за състоянието на наследника, наред с лекарите, още една слугиня и един иконом определени за негова лична прислуга. Плесентия коленичи до леглото на принца и го целуна по челото. „Аз съм черната овца." Каза си тя. „А ето го и бялото ми агънце." С крайчеца на окото си отново долови ледения поглед на Герпера. „А онова там сигурно трябва да е вълкът. Или по-скоро вълчица."
-Колко жалко, че така и не разбраха каква точно е болестта. – вълчицата прекъсна тишината. Беше се опитала да го изрече тъжно, но гласа й си оставаше все така хаплив. Плесентия не й отговори. Нямаше желание да разговаря с нея, най-малкото точно сега.
-Вчера доктор Кателан дойде при мен и брат ми с доста интересно предположение. – продължи тя. – Чували ли сте някога за морсинската болест? – попита, но не изчака отговор. – Наричат я така, защото е разпространена по бреговете на Морсинско море. Оказа се, че дори вашата собствена баба е страдала от подобно състояние. Не знам дали знаехте. – тук се спря за малко. Може би очакваше някаква реакция от страна на императрицата. Плесентия знаеше, че баба й е боледувала от нещо, но за морсинска болест едва сега чуваше. – Казват, че при жените протичала по-леко, но пък при мъжете... е по-различно. Казват обаче и още нещо. Смята се, че болестта може да се предава през поколенията. Не задължително всеки потомък я прихваща, но понякога... Та докторът изрази съмнения, че е възможно ВИЕ да сте преносител... Но както и да е. Аз и императорът му отвърнахме, че това са небивалици. Сигурна съм, че всичко е просто едно съвпадение, нали?
Плесентия не отговори на това. Герпера винаги смяташе съпругата на брат си за недостойна, а това бе просто поредният опит да я опетни чрез произхода им. „Само ако можеше да зърне поне за миг морето, което така презираше." Но не. Герпера бе отраснала на друго място, където слънцето не бе така ярко, а лъчите му не вливаха топлината си у хората. „Аз да съм причинила това на собствения си син? Невъзможно!" Наистина, баба й е боледувала от някаква болест, но на този свят имаше всякакви болести, повече отколкото можеха да изучат лекарите. А и кой може да каже, че не е страдал от никакви болежки някога през живота си. Дори един от големите й братя се бе разболял толкова тежко, че повече никога не се събуди. Но не може да е била същата болест, беше нещо по-коварно. Когато се предаде на смъртта, тя бе едва на шест, а брат й тъкмо бе навършил тринайсет. „Тринайсет... Бил е само с две годни по-голям от Едрин."
-Моля да ме оставите насаме с принца. – изрече тя силно и гладко доколкото можа, за да прикрие съмнението си.
-Както пожелаете. – Герпера се подсмихна лукаво, поклони се елегантно се и излезе с преспокойна крачка. Като нищо можеше да откаже да напусне под претекст, че държи на здравето на Плесентия и се безпокои да я остави сама, но вече бе успяла да нанесе удара си и изглежда нищо не я задържаше повече. Императрицата се надвеси над сина си и го целуна по бледото чело.
-Бъди силен, миличък. – зашепна му тя.
Думите на Герпера винаги бяха отровни, но това не значеше, че бяха верни. И изведнъж я връхлетяха спомени, отдавна изгубени в дълбините на душата й, сега изплуваха наяве като изгубени съкровища донесени от прилива. Беше в някаква стая в крайморската вила на баща си, но не можеше нито да усети приятния бриз, нито да чуе плясъка на вълните. Беше задушно и пълно с хора, а Плесентия беше толкова малка. Бе два пъти по-ниска от всички около нея, че и повече. В някои от лицата разпозна чичовци и лели, други бяха твърде смугли и размазани и дори да ги е познавала някога, споменът ги бе заличил. Всички се бяха скупчили около някакво легло. Там беше и майка й. Някакъв стар мъж с големи рунтави мустаци говореше нещо, но не можеше да чуе какво. Запроправя си път през множеството, все пак бе малка и лесно успя да се провре между краката им, повечето сякаш дори не й обърнаха внимание. И ето го там, на леглото. Беше почти като привидение. Същата бледа кожа, същите алени петна по млечнобяло лице. Само косата му бе черна, черна като нейната, макар и да изглеждаше сива като на старец.
-Правим всичко по силите си. – изломоти мъжът с големите мустаци.
-Мамо. – обърна се с детско гласче към майка си. – Батко добре ли е?
Тогава още не знаеше как ще приключи всичко. Бе твърде малка, за да разбере.
-Ще се оправи, скъпа. – успокои я майка й. Опита се да й се усмихне, макар да изглеждаше, че лицето й искаше да заеме друга гримаса. – Хайде, върви да си играеш...
-Не! – извика Плесентия, но никой не я чу. Сякаш сънуваше. Когато отвори очи всички хора бяха изчезнали. Вече не бе в крайморската вила, морето бе все така далеч от нея. Но леглото си остана, а в сега лежеше собствения й син, а тя бе заела мястото на майка си. Това обаче вече не беше сън.
-Не! – проплака тя, този път на глас. Рязко се отдръпна от леглото. Беше уплашена. Уплашена от себе си, сякаш искаше да се отскубне от собственото си тяло. Изправи се на крака. Погледът й се замъгли. Завесите се сляха с прозорците, прозорците със стените, а стените с всичко останало. Въздухът я задушаваше. Вдишваше и издишваше, но дробовете й сякаш оставаха все така празни. Падна на колене и усети пухкавия килим под дланите си. Главата я заболя, безброй мисли препускаха без контрол и нямаше как да ги спре. „Аз му причиних това. Аз! Аз съм виновна за всичко!" Тя не беше просто черната овца, тя бе вълкът и тя бе тази, която носеше смърт. „Аз не съм майка, аз съм убийца!" Синът й умираше заради нея и нямаше какво да направи. Вълкът не можеше да спре да ловува, а докторите бяха просто овце. Нямаше да могат да му помогнат, както не можаха да помогнат и на брат й. Никой от тях не можеше да го спаси, само един беше този, който можеше...
-Джиана. – едва успя да долови собствения си глас. В гърлото й бе заседнала горчива бучка. – ДЖИАНА! – повтори тя, този път по-силно.
-Ваше височество? – чу как вратата се отваря. Погледът й тепърва се проясняваше и не можеше да види дали е тя, но успя да познае гласа й. Чу я как се приближава с бързи крачки и усети ръцете й, които й помогнаха да се изправи. Хвана я под едното рано и й помогна да седне на столче с кадифена подплата до една дъбова маса.
-Добре ли сте? – попита я разтреперана придворната дама.
„Не" искаше й се да отвърне, но ако го направеше, Джиана сигурно щеше да повика лекарите, а тях не ги желаеше тук сега.
-Доведи го... – усети как гърлото й се отпуска малко повече. – Доведи го тук.
-Кого?
„Пастирът." Помисли си тя. „Или поне този, който може да ме свърже с него."
-Пророкът. – отвърна тя сякаш в пристъп на лудост. – Пророкът на Нортип. Доведи го. Веднага.
-Но... - поколеба се Джиана.
„Но какво?" Как ли щеше да довърши? Но не мога да ви оставя сама. Но трябва да ви прегледа лекар. Но вие сте полудяла. Но вие сте убийца!
-Доведи го. – прекъсна я тя преди да продължи. Стисна здраво ръката й и усети как очите й отново се насълзяват. – Моля те. Трябва да го доведеш.
Джиана я изгледа стъписана, но накрая отвърна:
-Да, императрице.
Плесентия се пресегна за каната на масата и си наля чаша вода. Загълта жадно и си наля още една, чувстваше се готова да изпие цяло море. Успя да се свести, но не смееше да погледне към Едрин от страх да не изпадне в пристъп отново. Впи очи във високата врата и не ги отделяше оттам нито за миг. Сега й оставаше само да чака.

Бе изминала сякаш цяла вечност, когато пантите отново зашумяха. Свеж въздух я лъхна в лицето и императрицата почувства макар и лекооблекчение. Макар и за кратко. Между разтворените врати се шмугна тънка фигура с угодническа усмивка на лице, точно под студените й очи.
-Императрице моя. Простете, че ви притеснявам, но се боях да ви оставя сама твърде дълго. – хвърли съжалителен поглед към Едрин преди да се насочи обратно към нея. – Безпокоя се за вашето здраве.
-Добре съм. – едвам успя да промълви в отговор.
-Сигурна съм в това... но из палата хората шушукат, знаете ги. – разходи се наоколо и се спря зад гърба на Плесентия. – Напоследък изглеждате бледа, често сте притеснена, неразговорлива... чувам, че не можете да спите нощем, а и пристъпите... От ден на ден все повече.
-Искрено ви благодаря, че се тревожите за мен, но ви уверявам. Добре съм. – възвърна си малко гласа, макар и едва до нивото на шепот.
-С брат ми наистина сме притеснени за вас – наведе се над нея и по гърба я полазиха ледени тръпки. – ...и изглежда е било с право. – сега гласът на Герпера се принизи до шепот, но сякаш кънтеше право в ухото на императрицата. – Опитвате се да вкарвате просяци в покоите на принца. Не се тревожете. Погрижих се "пастирът" ви да бъде спрян в момента, в който посмее да се доближи до имперския палат. – в гласът й вече изчезна нотката на фалшива загриженост и се върнаха така познатите хапливи думи. – Привиждат ви се магьосници. Пастири? Отново. Това вече силно разстрои брат ми. До последно отказваше да повярва, че си губите ума, но сега и той не би могъл да отрече истината. – запъти се към вратата. – А сега моля да ме последвате. Императорът желае да говори с вас. Относно здравето. Вашето здраве.