Буря в корона

Глава 3: Червената кралица

-Такива са слугите, Ваше Величество. – забърбори изнервено надзорничката на прислугата, едра жена с високо чело и силни груби ръце, с пребледняло като мляко лице и мътни очи наведени надолу, възможно най-далеч от погледите на тези, които стояха пред нея. – Винаги са били глупави и неблагодарни! Колкото и да им се набива в главите, никога няма да разберат огромната щедрост, която най-благородно проявявате към тях. Крадат, скатават се... – говореше бързо и припряно сякаш постоянно се давеше в думите си. Изглежда се стараеше да отговори възможно най-обстойно на въпроса, който й бе зададен, но вместо това просто прескачаше от една тема на друга като правеше чести паузи, чудейки се какво още може да каже. – Аз винаги съм държала на строгия контрол, разбира се. Наказанията са строги... Те... Напоследък все се криеха в склада за брашно, но започнах да го проверявам често и... Прислужницата явно е решила, че кралските градини са добра идея... Но вината в никакъв случай не е на Негово Височество принца! – побърза да добави с преплетения си език. – Нямало е как да знае. Тя сама си е виновна...
-Разбрахме, че жената е била бременна. – прекъсна я крал Сирис. Надзорничката се стъписа все едно проговори самата смърт, макар кралят да бе твърде далеч от тази представа за страшилище. Говореше спокойно и уморено, точно каквото бе и лицето му. Имаше малък нос, дебела двойна брадичка и кестеняви очи с натежали клепачи. Дългата му къдрава коса се спускаше до ушите подобно прическата на някой млад благородник, но това сякаш бе единственото младежко у него. Бе в началото на тридесетте, но на кралица Акила й се стори някак състарен. Не бе особено висок, бе по-широк в таза отколкото в раменете, и целият бе подпухнал. Най на очи се набиваше онази подутина под ризата му, сякаш с времето коремът му бе втасал и бухнал като хляб във пещ. Кралицата разтревожено забеляза, че Сирис приличаше досущ на баща си преди да умре. Покойният крал преди него също се казваше Сирис, само че той бе вторият с това име, а нейният съпруг бе трети. Не можеше да понася свекъра си, а сега сякаш съпругът й се бе превърнал в него. „Кога се запусна толкова, мили мой?" помисли си тя горчиво. „А преди не беше такъв..." „Разбрахме, че жената е била бременна." бе казал той преди малко. Тези думи не бяха въпрос, но ясно си личеше какво пита надзорничката и когато и тя го разбра, някак успя да пребледнее дори още повече, но езикът й бързо се съвзе и продължи.
-Аз... Да, така се оказа... Но... Тя нищо не е казвала за това, а и още не й личеше... Ако знаех... щях да взема мерки, да...
-Как е тя? – кралят зададе последния си въпрос.
-Мъртва е, Ваше Величество. – надзорничката този път не се забави и за миг с отговора си. Тук вече нямаше какво да увърта. – Докторът каза, че изстрелът е бил смъртоносен. Направил е всичко възможно да... да не стане така. – добави тя и заби лицето си още по-надолу, не просто в краката на краля пред нея, а в нейните собствени. Крал Сирис помълча известно време преди да продължи.
-Благодаря, свободна сте.
Мускулите, които досега бяха стегнати като корабни въжета се отпуснаха и тялото на надзорничката изведнъж заприлича на безформена буца тесто. На вратата се спря, обърна се към тях и макар че никой не я питаше за това заяви:
-Ваше Величество, уверявам Ви, че и дума за това няма да излезе извън Двореца.
-Най-добре ще е да наемете още персонал. – отвърна кралицата без да обръща внимание на уверенията й и добави жално. – Изглежда работата е твърде непосилна за прислугата.
-Веднага ще стане. – подчини се надзорничката и за миг тялото й отново се опъна като струна преди да се поклони и да излезе. В залата за аудиенции отново настъпи тишина. Кралицата стоеше все така елегантна без да помръдне и пръст. Имаше светло лице с тънки аленочервени устни. Носеше яркочервена рокля инкрустирана с рубини, която подчертаваше рижите й коси сплетени в прическа наподобяваща две камилски гърбици, както ги наричаха зад гърба й. А майсторът фризьор я уверяваше, че щяла да прилича на голямо сърце, като на Синакорската кралица...
-Бедното момиче. – пророни тя в опит да разчупи мълчанието. „Какъв нелеп начин да изгубиш живота си" помисли тя. „Простреляна от някакви си гвардейци-играчки докато се опитва да намери малко сън, прикрита от чуждите погледи зад зелена стена от храсти." Богът на смъртта понякога си правеше лоши шеги с простосмъртните.
-Казах ти, че това не беше добра идея, Акила. – отвърна мрачно крал Сирис.
-Кое? – попита тя преструвайки се, че не знае.
-Военното обучение, тази гвардия... – заизрежда кралят. – Всичко.
-Това бе нещастен случай.
-Беше. – съгласи се Сирис, след което започна да й говори поучително. – И се случи, защото даде на едно десетгодишно момче контрол над дузина въоръжени мъже.
-Нима обвиняваш мен за случилото се? – изхлипа жално кралица Акила. Уморените клепачи на краля се вдигнаха и изведнъж сякаш очите му се разбудиха.
-Не! – възкликна той. – Ни най-малко, любов моя... Ти не си виновна, нито Родум. Беше нещастен случай, сама го каза.
-Наредих им да не стрелят. – проплака тя. Чудеше се дали да не пусне и някоя сълза, но реши, че толкова рано щеше да е преиграване.
-Знам. – опита се да я утеши кралят. – И все пак стреляха. И то пред очите на дъщерите ни. Не може да оставим нещата така... Мисля, че ще е най-добре ако разпуснем тази гвардия.
-Вече я разпуснах. – заяви най-спокойно Акила.
-Нима? – крал Сирис вдигна вежда. По погледа му личеше, че най-малко от нея очакваше съгласие по въпроса, а още по-малко, че вече е направила това, което иска, още преди дори да се е опитал да я убеждава.
-И какво направи с тях? – запита колкото с любопитство, толкова и с недоверие.
-Дадох ги под командването на генерал Рентарн. Винаги е бил близък приятел с баща ми. Каза, че дузина здрави мъже добре ще му послужат. Даже имал точното място за тях.
-Къде?
-Някъде на изток, или на запад... или на юг – заизрежда разсеяно Акила. – Каза, че на много места има недостиг на хора.
„И най-вече на по-отдалечените, където никой няма да чуе историята им" помисли си тя.
-Това е добре. – успя да промълви кралят сякаш още не вярвайки. – Но има и още. – продължи той и погледът му отново стана угрижен и уморен. – Не е само до гвардията. Преди две години изпратихме сина си при брат ти, а той ни върна генерал. Цялото това военно обучение беше грешка от самото начало. Такива неща не са за главата на десетгодишно момче.
-Той не е просто момче. – поправи го Акила. – Той е наследникът на престола.
-Наследникът е. – съгласи се той. – Но все пак е десетгодишен. Когато порасне, може да се обучава, ако има желание, но дотогава мисля, че за него ще е най-добре да стои настрана от това. Цялата концепция за войната... това са неща, които не може да разбере. Мисли, че да стреляш по хора е просто една игра. За децата всичко е игра. – спря се сякаш чакаше реакция от страна на Акила, но единственото, което видя насреща бе безизразния й поглед. – Разбираш ме, нали?
-Разбирам. – промълви тя. – Разбирам твоите опасения. Но това са неща, които трябва да знае. Някой ден короната, която носиш ще бъде положена на неговата глава, а с нея и цялото бреме и всички опасности, които я съпътстват.
-Надявам се, че не си представяш този ден твърде скоро. – леко се подсмихна той в опит да я развесели.
-Не, разбира се. Но все някога ще дойде, нали?
-Ще дойде. – съгласи се както винаги. – И съм сигурен, че ще се справи не по-зле от мен. Кралете отдавна не водят своите армии в битки. За това си имат генерали. Имат също и съветници, които да ги напътстват в управлението. Трябва само да се научиш да слушаш какво имат да кажат. – каза той и на умореното му лице изникна една малка уморена усмивка. Акила усети, че с ролята на жална майка не стига до никъде и затова смени маската си с някоя по-различна. Кралицата живна и се изправи, очите й заиграха, а тонът й стана по-изкусителен.
-Да, така е. – каза тя и запристъпва грациозно в кръг около него. – Но забравяш, че освен съветници и генерали, кралете имат и съпруги. – продължи със своята игра и с две длани придърпа нежно дясната му ръка. – Този път всичко ще е различно. Обещавам ти. Можеш да вярваш на своята кралица. – изчурулика тя и запърха с мигли. Впери жадния си поглед в неговия и за миг изглеждаше, че го е спечелила, но той бързо сведе очи и издърпа обратно ръката си.
-Виж. – отново започна уморено той. – Ти си жена. – Акила не очакваше точно тези думи. „Жена съм, да" помисли си. „Но какво ми намекваш с това? Хайде, изплюй камъчето." – Имаш две прекрасни дъщери. – най-сетне продължи той. – И... И мисля, че ще е добре да им обръщаш повече внимание. Ти си им толкова майка, колкото и на Родум. И те имат нужда от твоите напътствия. Беатрис вече съзря. Трябва да я преведеш през... през този път, който я очаква.
И отново настъпи мълчание. В тази зала цареше повече тишина отколкото трябва. „Значи искаш да ме избуташ настрана, а? Но си твърде мекушав да ми го кажеш директно" помисли тя с горчивина и яд.
-Винаги съм полагала най-добрите грижи към всичките ни деца. – заяви спокойно.
-Не съм очаквал нищо по-малко от теб. – отвърна й Сирис и се запъти към вратата. – Извини ме, трябва да вървя. Херцог Хордис и останалите от съвета ме чакат. И също... Моля те, поговори с Родум за случилото се. Сигурно е объркан и... мисля, че ще е най-добре да го чуе от теб. – довърши и затвори вратата.
Пак тишина. Акила остана сама с мислите си. „Има всякакви хора на този свят" бе чула баща си да казва веднъж, „има умни хора, красиви хора, хора с пари, хора с власт, но кой ще живее и кой не решават хората с нож." Бащата на съпруга й сигурно бе казвал думи като „Яж, спи и остави всичко на другите." Към кои хора би спадал той? Навярно към тези, които просто се носят по течението и се надяват да не попаднат на онези с ножовете. „Аз съм жена и имам чар" помисли си тя „Но ще направя всичко възможно Родум да има най-острия нож." Излезе от залата и закрачи по коридорите към покоите на принца и стъпките й отекваха по гранитните подове с ритъма на сърцето й. Слугите, които подминаваше спираха да й се поклонят, но нещо бе някак по-различно. Както винаги не смееха да я погледнат в очите, но щом ги наближеше пребледняваха също като онази надзирателка по-рано. „Знаят!" каза си на ум „Знаят, проклетите клюкарки." Трябваше да очаква, че мълвата ще плъзне из стените на двореца. Надзорничката знаеше, докторът знаеше, както и всеки, който е бил достатъчно близо до инцидента, за да види какво става. „Нека си говорят" закани им се тя „Но да знаят, че тази приказка може да им е последната." Твърде много се беше ядосала. Усещаше гнева вътре в себе си, като бушуващ огън, червен и ярък като рубините, които красяха дрехата й. Дали и кожата й не се бе зачервила, толкова силен усещаше пламъка. „Кралицата трябва да си сдържа нервите. Поне привидно." Спря се пред един отворен прозорец и даде хладният полъх да погали лицето й. Отвън се очертаваше огромния зелен лабиринт на кралските градини. Слънцето тъкмо залязваше и огнени цветове играеха по листата на дървета и храсти. Сякаш дори природата бе разгневена, но въпреки това си оставаше все така красива и изящна като самата Акила. По нищо не си личеше каква трагедия се бе случила тук сутринта. „Кръвта оставя големи петна" замисли се тя „Но не невъзможни за изчистване." След толкова години си мислеше, че знае как да овладее емоциите си, но явно това й умение й убягна днес. Защо така? И изведнъж й просветна. Знаеше, много добре знаеше. Заради Сирис. Той беше виновен! Двамата с него винаги са имали различни възгледи, но тя все успяваше да се наложи над него с малко плач и женски чар, ако се наложеше. Мекушав беше той, също като баща си. Но днес й се опълчи, каза й да стои настрана, но дори и това го направи мекушаво, което я влуди още повече. Баща й мразеше слабостта щом я усетеше у другите, а Акила я ненавиждаше не по-малко. „Със сина ми обаче няма да допусна да се случи това." И отново тръгна решително напред по безкрайните сияйни коридори на двореца.
-Ваше Височество. – посрещна я стражът, който пазеше вратата.
-Свободен си. – отпрати го тя без да го поглежда. Чу само екота на отдалечаващи се стъпки. Принцът бе седнал на дебелия килим с изтъкани златни орли и подреждаше оловни войничета заедно с някаква слугиня. Недалеч от тях забеляза и кучето му, което изглежда бе заето да се чеше на какви ли не места.
-Ваше Височество. – първа я забеляза прислужницата, която бързо стана и отиде в ъгъла на стаята със сведен поглед. Родум се изправи също толкова бързо, не смеейки да вдигне очи от земята.
-Майко – пророни той с ниско гласче, толкова тихо, че едва го чуваше. – Аз... не исках да стане така. Наистина, не съм искал.
-Нямаш никаква вина, дете. – отвърна му тя спокойно и погали кестенявите му къдрици. – Моя е вината, че всичко се случи така. – въздъхна Акила и погледът й се спря върху оловните войничета. – Това да се махне оттук веднага. – заповяда строго на слугинята.
-Не! – писна в ужас малкият принц.
-Казах нещо! – повтори кралицата. – Войната не е игра! Явно това нещо вуйчо ти е забравил да ти обясни, но аз ще се погрижа да го научиш.
-Това е армията ми! Не можете да ми я вземете! – ридаеше Родум.
Прислужницата запристъпва плахо към войничетата и започна да ги прибира едно по едно. Принцът се опита да я спре, но Акила го хвана здраво за ръката и на него не му остана нищо освен да вика и рита във въздуха.
-Няма да се повтори! Моля, много моля! Обещавам. – хленчеше Родум в капана на хватката й.
„Обещавам ти. Можеш да вярваш на своята кралица." бе казала тя на Сирис по-рано днес, но той сякаш вече не й вярваше.
-Понякога обещанията не стигат. – пророни тя с горчивина в гласа. Кучето на принца изведнъж излая.
-Капитане, спри ги. – замоли се момчето на животното, но то само си изплези езика.
-Това куче не е никакъв капитан. – заяви рязко Акила. – От днес нататък ще се казва Тренет. По-добре го запомни, или ще загубиш и него.