Буря в корона

Глава 2: Принцесата и генералът

Из кралските градини се носеше аромат на жасмин и камелия. Лалетата цъфтяха с цветовете на пролетта, а дребни лястовички прелитаха над зелените липи. В далечината, от сърцето на столицата Фаварос се носеше камбанен звън.
-Защо камбаните бият днес? – попита с любопитство принцеса Дария докато се разхождаше с голямата си сестра. Малката принцеса носеше светлорозова рокля на бели цветчета, като тези, които доскоро красяха дръвчетата в овощната градина. Имаше права кестенява коса и розово, леко закръглено лице с малки лунички и кафяви очи.
-Не зная, сестричке. – отвърна й принцеса Беатрис. Носеше сапфирено синя рокля с избродирани снежнобели рози. Беше със светла кожа, тънки устни и чип нос, а гъстата й рижа коса блестеше под утринното слънце. Камбаните наистина не би трябвало да бият днес. Не беше нито денят на Пробуждането, нито имаше кралска сватба, нито се бе родил кралски наследник, а за други поводи тя не можа да се сети. Но в камбаните и песента им имаше нещо странно. Това не бе обичайният радостен звън, който помнеше, ударите бяха по-нарядко, а звукът бе по-дълбок и по-плътен. Кънтежът й се стори някак муден, дори скръбен. Но едни камбани не можеха да помрачат нито красотата на градините, нито разходката. Двете седнаха на една пейка пред фонтан със статуя на русалка с коси от водорасли и накити от миди, заобиколена от морски кончета. Котката, която досега грациозно пристъпваше по пътеките след тях седна в скута на Дария, бързо се унесе и заспа. Когато й я бяха подарили за седмия рожден ден, малката принцеса така изпищя от радост, че горкото животинче се уплаши дотолкова, че се скри под едно кресло и три часа не искаше да излезе. Дария я бе кръстила Белогушка. Не бе най-оригиналното име, но определено не можеше да се отрече, че описваше добре котката. Тя беше черна, но с розово носле, бяла муцунка, бели лапички, имаше бяло дори по края на опашката и най-вече – бяла пухкава гушка.
-Знаеш ли? – запита изведнъж Дария с невинното си детско гласче.
-Какво?
-Ти си голяма късметлийка.
-И защо мислиш така? – зачуди се Беатрис.
-Защото твоят принц скоро ще дойде. – каза Дария с усмивка и очите й блеснаха.
-Моят... принц? – Беатрис гледаше в недоумение. Сестра й не бе от момичетата, на които им липсваше въображение, и понякога й бе трудно да разбере какво точно искаше да каже. Всяка нощ спеше на запалени свещи, защото бе сигурна, че в тъмното се крият чудовища, а вчера дори се кълнеше, че е видяла еднорог в кралските конюшни. Днес явно й се привиждаха принцове. – И ще ми кажеш ли къде го видя? – продължи тя със сериозен, но и насмешлив тон, с който възрастните се обръщаха към децата и с който някога се обръщаха към нея самата, както и с доза любопитство. Колкото й странно да звучеше, Беатрис намираше налудничавите детински истории на сестра си доста очарователни. Може би, защото я връщаха към светлите дни на нейното собствено детство или може би заради нещо друго. Не можеше да каже какво.
-Нали скоро навърши шестнайсет? – подсети я малката принцеса. – Веднъж мама говореше за нещо с леля Ирене и я чух да казва, че вече си готова да се омъжиш. А това значи, че твоят принц вече е на път. И скоро ще дойде, и ще се ожените, и ще имате деца, и ще живеете щастливо завинаги! – изрече тя въодушевено.
Беатрис не отвърна нищо. Все още помнеше дните, в които и тя бе мечтала за този ден. Другите момичета от двора обичаха да играят с кукли, да пеят или рисуват, но Беатрис винаги я влечаха книгите и най-вече онези приказни любовни истории от времената, когато мъжете са се сражавали в метални доспехи и кралете са живели в каменни замъци, а на върха на кулите им принцесите са очаквали да дойде техният принц. Кралският дворец нито беше замък, нито имаше кули, но въпреки това тя всяка вечер разтваряше прозореца и се вглеждаше в пейзажа навън. И чакаше. Чакаше толкова, че често я намираха заспала на перваза, което никак не се харесваше на майка й, която един ден така се ядоса, че нареди на един майстор да изработи прозорци с ключалки, така че да не може да ги отваря сама. Но това не можеше да я спре да мечтае. Лежеше в леглото преди да заспи и си представяше своя принц: очите му, косата, дрехите. А след това сънуваше как идва на бял кон и я отвежда през портата. И сънят свършваше дотам. В края на книгите го пишеха като „и заживели дълго и щастливо". Важното беше принцът да дойде. Веднъж, когато бе на тринайсет, баща й организира бал, на който й казаха, че ще присъства принц, дошъл чак от Олинтия. Така се зарадва, че запищя от вълнение, подобно на сестра си, когато получи Белогушка, а когато дъхът не й стигаше, продължаваше да пищи вътрешно. Това щеше да е нейният принц, нейният миг и всичко трябваше да е както трябва. Избра си най-хубавата рокля – бяла на флорални мотиви, с дълги стебла и хиляди листа увиващи се по дрехата й като лиани, преплетени с изящни златни пеперуди. Два пъти се изкъпа, цял час си реса косата и още толкова избира най-подходящите бижута, достатъчно красиви и бляскави, че да привлекат вниманието към нея, но не толкова, че да я засенчат. Подготовката й отне цял ден, а корсетът бе толкова стегнат, че едва дишаше, но всичко си струваше, защото накрая успя да се преобрази не просто в елегантна принцеса, а в принцеса за чудо и приказ. Принцът, от друга страна, далеч не бе толкова приказен колкото очакваше. Като за начало, не яздеше бял жребец, вероятно защото го беше изял по пътя, или поне така й изглеждаше. Беше богато облечен, с жълт фрак на златни звезди и бежова жилетка с копчета от жълт сапфир, които едва придържаха двете й страни заедно така че туловището му да не се изсипе из залата. Беше с една глава по-висок от нея, но пък поне три пъти по-широк. Имаше кръгло дебело лице, с нос наподобяващ свинска зурла, а поради неестествено дебелите му устни говорът му напомняше повече безсмислено фъфлене отколкото човешка реч.
-Това ли е принцесата? – попита той един от придружителите си. Когато получи положителен отговор, огледа Беатрис от глава до пети с някакъв странен поглед, който тя не можеше да си обясни, и отвърна – Мм... Ослепителна красота... Ослепителна, мда.
Принцът облиза дебелите си устни и това я смути. Той пресегна месестата си ръка към нейната и я стисна. Искаше й се да се отдръпне, но майка й я пресече с онзи свой поглед, който пронизва право в душата и те кара да се чувстваш като малка безпомощна мишка в желязната хватка на огромен хищен орел, и Беатрис се подчини на волята на орела. Принцът притегли нежната й длан към подпухналото си лице, тромаво се наведе към нея, за да приближи устните си и я целуна така както би целувала една пиявица. Още малко и й се стори, че наистина щеше засмуче от кръвта й. „Това не може да е той! Не може!" беше си повтаряла тя с надеждата, че всичко щеше да отмине като един лош сън, но кошмарът си стоеше все така пред нея и се опитваше да изяде ръката й. Искаше й се да заплаче, да побегне и повече да не поглежда назад, но майка й отново се наложи с поглед, и тя бе принудена да остане, стараейки се да не гледа към него, и да се усмихва доколкото можеше, макар че изобщо не й бе до усмивки. Страхуваше се, че принцът можеше да поиска да я покани на танц, че щеше да я притисне към огромната си чудовищна маса и да я обгърне толкова, че да я погълне цялата. За щастие това поне успя да избегне онази вечер... Но все пак през нощта добре си бе поплакала под завивките. А на последвалата сутрин светът сякаш просто не бе същият. Слънцето бе по-бледо, храната – по-безвкусна, нощите – по-студени и мрачни от всякога. Дори рицарските истории, които някога намираше пленителни вече не бяха същите. Сега те й се струваха фалшиви, даже измамни. „Може би просто не всички принцове са като от приказките" опитваше се да се успокои, но дори сякаш самата тя не си вярваше. Някъде там, в някое далечно кралство трябваше да има такъв, не можеше да няма поне един. Един поне! Само от толкова имаше нужда, не повече. Но беше ли изобщо наистина някъде там, и ако да, щеше ли да го дочака?
-Може би. – съгласи се със сестра си и погали Белогушка по главата. – Но не е сигурно.
-Но аз я чух. – настоя Дария. – Каза го, чух я. Защо ми е да те лъжа? Знаеш, че не лъжа!
Откъм двореца се зададоха хора и ги прекъснаха. Най-отпред вървеше момче със светло лице с лунички по бузите и къдрава кестенява коса скрита под двурога генералска шапка от черен филц, твърде голяма за главата му и почти закриваща кестенявите му очи. Носеше жълта кадифена жилетка с избродирани златисти листове и небесносиня риза отдолу с копчета от бяло злато. След него кротко подтичваше голямо куче с гъста козина с цвят на карамел на бели петна, с клепнали уши и добродушен вид. Когато Белогушка усети приближаването му, веднага се изправи, наежи се и избяга нанякъде из градините. Кучетата и котките не се понасяха, но някой явно бе забравил да каже това на кучето, което изобщо не обръщаше внимание на измъкващия си се враг. Зад момчето и кучето маршируваха дузина войници с яркочервени палта и мускети, вдигнати високо нагоре. Бяха от кралската гвардия, но в двора шеговито ги наричаха оловната гвардия. Момчето, което ги предвождаше бе брат й, принц Родум. Когато бе на осем, майка им го изпрати да се обучи на военно дело при вуйчо им Тренет в Остбер, но когато се върна след две години далеч не бе момчето, което помнеше. Сега си въобразяваше, че е някакъв генерал, и че кучето му бе неговият верен капитан. За да се упражнява по-добре майка им даже му своя собствена армия, макар и малка, която наричаха оловна, защото ги използваше, за ди си играе на битки, като живи оловни войничета.
-Какво правите тук, сестри мои? Бойното поле не е място за принцеси. – предупреди ги принцът.
-Какво бойно поле? – озърна се Дария. – Това е нашата градина. Тук се разхождаме, тук цветята цъфтят и птичките пеят красиво. – отвърна му тя с невинното си детско гласче.
-Войната не подминава нищо. Дори и градините. – отвърна им той поучително. – Но момичета като вас едва ли ще го разберат.
Принцът се смълча и се ослуша. Камбаните вече бяха затихнали, а птичките все така чуруликаха весело.
-Тихо! – рече изведнъж принц Родум. – Чувате ли? Врагът е наблизо. Усещам го. А един добър генерал винаги усеща такива неща.
-Сигурно сте наследили това умение от дядо си. – каза с лека насмешка един от гвардейците, макар че принцът ласкаво го прие като комплимент. Все пак дядо му бе не кой да е, а великият маршал Сот, спасил столицата от бунта на Ролф Колин, който се опитал да прогони кралете и да им отнеме властта, която се полага по право. „Някой ден ще бъда като него" каза си малкият Родум. „И никоя армия няма да ми се опре!" Но за това трябваше да се упражнява. Стратегията беше най-важна. Така го бе научил вуйчо му и неговите офицери. Намери врага, обкръжи го и го победи!
-Да, врагът е наблизо! – повтори възторжено той. – Всъщност, той е... той е... – заоглежда се наоколо. „Тук нищо не прилича на враг" помисли си разочаровано той. Сестра му беше права. Това бе просто градина – с цветя и птички. В кралския дворец нямаше двор за тренировки на войските, с мишени за стрелба и всички останали неща, като онези, които бе виждал в казармите на вуйчо си. Разполагаше само с градините, където се разхождаха момиченца и си играеха с малки пухкави котенца. Но един истински пълководец можеше да тренира навсякъде. За миг погледа му се спря на редица от цветни храсти, скастрени така, че височината им беше горе-долу колкото един човек. „Ще свърши работа".
-Там е, там е! – викаше той и сочеше към храстите докато малката му сестра го гледаше в недоумение. – Войници, стройте се! – изписка още момчешкият му глас. Гвардейците пристъпиха напред и застанаха мирно в права редица.
-Зареди. – чу се следващата команда. Гвардейците заредиха дулата си, а Дария гледаше с почуда сложните им синхронизирани движения.
-Прицели се. – мускетите се насочиха към нищо не подозиращите храсти. – Огън!
Гвардейците леко разклатиха оръжията си сякаш стрелят и като един ги вдигнаха обратно.
-Това какво беше? – запита с нотка на досада принцът.
-Изстрел, Ваше Височество. – отвърна му командирът на гвардията.
-Виждал съм истински изстрел и това не ми приличаше на такъв. – укори ги той. – Искам истински! За какво сте ми, ако не можете да стреляте по врага?
-Ваше Височество...
-Генерале. – поправи го принц Родум. – Така трябва да се обръщаш към своя главнокомандващ.
-Генерале... – процеди той през зъби. – Наредено ни е да не произвеждаме изстрели на територията на двореца.
-Кой го нареди? – раздразни се принцът.
-Нейно Величество кралицата. – отвърна командирът. Като останалите гвардейци гледаше право напред с лице като от камък, без да се обърне и за миг към своя „генерал", дори докато говори с него.
-Тук командвам аз! – отвърна им твърдо малкият принц. – Така че стреляйте!
-Боя се, че не можем...
-Стреляйте! – повтори Родум със зачервено лице. Кучето излая след него.
-Тоя хлапак няма да се откаже лесно. – прошепна един от гвардейците на командира. – Да му угодим и да се свършва с това.
-Имаме заповеди. – отвърна кратко той.
-Както е тръгнало, тук ще си отвисим цял ден. Достатъчно вече му играхме по свирката. Да отстреляме проклетия храсталак и да връщаме „генерала" обратно в двореца, да си играе с оловни войничета, не с нас. – напираше войникът.
-Вие там, какво си говорите? Още си чакам стрелбата. – принцът губеше търпение.
-Тъкмо... се приготвяхме да стреляме отново. – отговори командирът.
-Ама този път да е наистина. – настоя принцът. – Капитане, дайте заповед за стрелба. – обърна се той към кучето до него. Първоначално животното стоя и го гледа леко учудено, но накрая сякаш разбра командата, защото действително излая. – Огън! – викна принцът след него, в случай, че заповедта на „капитана" не бе достатъчно ясна. Изстрелите проехтяха като гръмотевици из градините и гъста пушилка дим от барута се вдигна след тях. Когато димът се разнесе, цветните храсти си стояха все така, но вместо тях, Родум вече виждаше покосените си врагове. Почувства се горд със себе си. Сигурен бе, че ако дядо му беше тук, щеше да го поздрави за отличната битка. Гвардейците тъкмо се канеха да тръгнат в марш обратно към двореца, когато из градините се разнесоха адски стонове и жални ридания от болка и страдание придружени с оглушителни писъци от страх, които на фона на птичите песни, които досега приятно изпълваха градините, звучаха дори по-болезнени. Войниците замръзнаха на място, стъписани от ужасяващите звуци, а Дария потръпна от страх.
-Врагът наистина е тук. – проплака тя на сестра си.
-Какво беше това? Някой да провери веднага. – заповяда командирът. Опитваше се да изглежда хладнокръвен, но разширените му зеници го издаваха. По време на истинска битка сигурно бе нормално да се чуват подобни неща, но едва ли той или гвардейците му са очаквали да ги чуят точно тук и сега. Един от войниците запристъпва бавно към храстите и фигурата му се скри зад тях. Всички потръпнаха в очакване. Никой не смееше да мръдне или да издаде какъвто и да е звук, дори животните наоколо.
-Бързо! – разнесе се вик иззад храстите. – Повикайте лекар!
Беатрис реши, че градината вече не бе безопасно място, бързо взе сестра си за ръка и се озърна да намери брат си, но не го видя. Принцът и кучето му ги нямаше, а генералската му шапка бе паднала и лежеше на земята.