Буря в корона

Глава 12: Пазителят на короната

Анторн въртеше короната на Лангустия из ръцете си. Короната на Бертранд. Сега бе най-опасното нещо в цялото кралство. Мнозина бяха готови да убиват за нея. В случая, да убият регента, който я държеше далеч от тях. Или поне успяваше да я държи засега. Размислите му бяха прекъснати от почукване по вратата.
-Влез. – покани госта си вътре и прибра короната в чекмеджето на бюрото.
В кабинета му влезе Едгар Таненбер, до преди няколко дни неизвестен никому чиновник, който рязко бе успял да засили вниманието към себе си в последно време.
-Документите, които поръчахте, Ваша Милост. – поклони се и остави купищата хартия на масата. Понечи да си тръгне, но Анторн го спря.
-Благодарение на вас кралството можеше да спи спокойно тази нощ, знаете ли? Ако не бяхте вие, никога нямаше да разкрием измамите на кралския секретар. А беше ли излязло фалшивото завещание наяве... Всевишните да са ни на помощ.
-Служа на кралството. – отвърна скромно чиновникът. Явно това бяха едни от първите му думи научени като малък, защото ги повтаряше често.
-Така и не ви питах за речта ви на Събранието. – продължи замислено Анторн. – Онзи ден мнозина излязоха на онази трибуна. Барони, графове, херцози, генерали, съдии... Все могъщи хора или техни съюзници. Всеки със своите цели. Едни се обявяват в подкрепа за този или онзи кандидат поради обещания за власт и богатство, други за да запазят това, което вече имат... А накрая се качихте вие, за да обърнете всичко това надолу с короната, ако ме разбирате. Това. – направи жест с ръка показвайки кралския кабинет. – Чие дело беше? Ваше? Или онова бе жест от страна на граф Таненбер? Но не разбирам за какво би била цялата тази потайност от негова страна.
-На Събранието говорих единствено и само от името на човека, който стои пред вас сега. Той е от рода Таненбер, но не е граф, а смирен слуга. – отвърна младежа и погледна Анторн право в очите. – Призовах за издигането ви за регент, защото вярвам, че само вие може да спасите Лангустия.
-Гостувал съм на граф Таненбер. – продължи Анторн все още убеден, че има чужда намеса. – Няколко пъти. Макар и преди години. – Дори по-отдавна, замисли се Анторн. Още преди да постъпи в кралския двор като първи съветник. – Изглеждате твърде млад, за да сте някой от братята на графа. Не мисля, че някой от синовете му се казва Едгар... Тогава, племенник? – предположи той.
-Не. – поклати глава Едгар. – Твърде далечен роднина съм, за да сте чували за мен. Надали някой извън рода ми е чувал. Понякога дори се колебая дали те още ме помнят. – добави с горчива усмивка. – Когато бях малък, майка ми и баща ми починаха. И аз се оказах ненужен товар за рода Таненбер, от който всички побързаха да се отърват. Графът поне благоволи да плати за образованието ми и да ми намери работа в кралската канцелария. За това поне съм му благодарен. Но за жалост, трябва да призная, че от немалко време единственият Таненбер, който виждам е само в огледалото. Името ми си остава, но за мен не е нищо повече от песента на птиците или шума на вятъра.
-Всеки човек е отдаден на рода си. – настоя Анторн. – Ако не на родителите или братята, то на съпруга, деца... Женен ли сте, господин Таненбер?
Младежът отново поклати глава:
-Всеки човек е отдаден на нещо. – съгласи се той. – Аз съм отдаден на кралството. То разполага с цялата ми вярност. Няма на кого друг да я дам иначе. Сега Лангустия е моята майка, а кралят е бащата, когото следвам.
Опитът на Анторн действително показваше, че най-лоялните на кралството бяха именно тези, които нямаха на какво друго да бъдат лоялни. Тъжна мисъл донякъде. Анторн се запита дали той бе толкова лоялен колкото си мислеше. Наистина ли действаше единствено и само за доброто на кралството или бе за нещо друго? В името на сестра си, която не можа да роди наследник. За Бертранд, на когото толкова съчувстваше? Или за светло и мирно бъдеще за синовете си и за техните синове след тях. Дали бе възможно този най-обикновен чиновник да бъде по-отдаден от него? Наистина, имаше ли по чиста лоялност от тази на човек, който не може да бъде лоялен на никой друг? Анторн въздъхна.
-Вие... действително сте лоялен човек. – заяви на младежа. – Наскоро останах без секретар и ще ми трябва нов. Смятам, че е време достоен човек като вас да заеме по-подобаваща позиция. Приемате ли?
Едгар потръпна и бързо падна на едно коляно.
-За мен е чест, Ваша Милост. – рече забил поглед в земята.
-Изправете се, секретар. – вдигна го Анторн. – И елате след мен.
Анторн се насочи към заседателната зала следван от Едгар, който се стараеше да спазва почтително разстояние. Херцог Мистборн го чакаше в коридора.
-Съветът е свикан, Ваша Милост. – произнесе с най-голямата вежливост, на която бе способен, но бледото му лице някак си пак оставаше безизразно.
-Да влизаме тогава. – подкани го Анторн. – Вие също, секретар. Ще има нужда да подготвите няколко нови заповеди.
Съветниците станаха да го посрещнат. Позната картинка. Граф Фаренсел и Гарлакх от едната страна на масата. Генерал Беркинстер от другата. Анторн зае мястото си на челната позиция. Мистборн се настани до него, а Едгар Таненбер тихо седна на писарската масичка в дъното на залата.
-Предлагам да започваме. – рече Анторн.
-Все още чакаме Едмунд Таркин. – изсумтя генерал Беркинстер. Не се харесваха много с първия дипломат, но военният трябва да следи за спазването на реда и нарушаването му го изнервяше.
-Няма да го дочакаме днес. – отвърна спокойно Анторн. – Таркин бе изпратен на дипломатическа мисия до Морвика. С цел разширяване на търговските пътища. – Целта бе друга, разбира се, и предполагаше, че другите го виждат. На Таркин не можеше да се има пълно доверие още преди Събранието на благородниците, но след като явно бе издавал информация на канисийския крал, Анторн нямаше как да търпи присъствието му повече на този съвет. Дипломатическата мисия бе точното решение на този проблем. Морвика може и да не поддържаше добри отношения с Лангустия, но пък беше далеч и за това вършеше работа. На лицето на Фаренсел се разтегли доволна усмивка, вече досетил се за какво става въпрос. Беркинстер не бе особено трогнат. Както винаги, лицето на граф Гарлакх не издаваше нищо.
-Господа. – обърна се Анторн към тях. – Позволете да ви представя херцог Аркем Мистборн. Той ще заема длъжността първи съветник до възкачването на крал на престола.
-Мъдро решение, Ваша Милост. – рече угоднически Фаренсел, макар и с неохота. Изглежда той се бе надявал да получи това повишение. Беркинстер си бе все така намръщен. Гарлакх отново не показваше нищо.
-Времената са тежки. – обяви Анторн. – И кралският съвет трябва да е по-единен от всякога. Граф Фаренсел и херцог Мистборн вече заявиха своята вярност към издигането на Феликс Понтос... Генерале, можем ли да разчитаме на вас.
-Аз съм верен на короната. – отвърна генералът сякаш засегнат от въпроса. – А короната сега се представлява от вас, регента.
На войнишки език това значеше да. Макар и генерал, Беркинстер си оставаше стриктен войник, лоялен само и единствено на дълга си. И бе готов да го изпълни на всяка цена, дори да не му се нравеха заповедите отгоре. Анторн очакваше подобен отговор, но все пак бе длъжен да се подсигури. От следващия обаче не знаеше какво да очаква.
-Граф Гарлакх. – обърна се към кралския ковчежник. – Досега така и не сте споделили чия претенция за престола подкрепяте. На Събранието също мълчахте. Трябва ли да се тревожим?
-Ни най-малко, Ваша Милост. – отвърна му невъзмутимо Гарлакх. – Чудесно съзнавам ситуацията. На Събранието мълчах, но накрая гласувах за вашето издигане като регент, и пак бих го направил, ако трябва. Никой от нас няма интерес Лангустия да кърви, защото наша а кръвта, която ще бъде пролята.
На езика на политиците, това бе съгласие за подкрепа. Разбира се, политиците едно говореха, а друго мислеха. Но засега Анторн трябваше да се задоволи само с думите. Обаче щеше да ги следи отблизо. Гарлакх и дори Фаренсел. На Мистборн можеше да разчита най-много и все пак. Вярно, родовете им бяха обвързани, Анторн някога бе взел Себастиана Мистборн за своя съпруга. Но нея вече я нямаше...
-Нека започваме тогава. – обяви регентът накрая. – Граф Фаренсел, докладвайте.
-Кралският секретар... – Фаренсел се прокашля. – Бившият кралски секретар е намерен мъртъв в килията си. С празна винена бутилка до себе си.
-Толкова ли не държи на алкохол? – попита мрачно генералът.
-Възможно е. – отвърна пренебрежително графът. – Аз обаче имам други подозрения.
Подозрения за отравяне, досети се Анторн. Погледът на останалите подсказа, че и те са на същото мнение.
-Знаем ли как е била вмъкната тази бутилка? – попита Мистборн, влязъл в новата си роля на първи съветник.
-Тъмничарите да се арестуват и разпитат. – предложи строго генерал Беркинстер.
-Вече ги разпитахме без да ги арестуваме. – отвърна Фаренсел и се отпусна в креслото си. – Както и да е, един от тъмничарите е изчезнал. Мисля, че него може да държим отговорен.
-Трябва да се намери веднага. – заключи генералът.
-Ще го намерим. – увери го Фаренсел. – Ако още е жив...
Анторн се усъмни, че може да е още жив. Доста вероятно бе бедният тъмничар да се бе насочил към нова кариера в храненето на рибите на дъното на реката.
-Враговете ни действат бързо. – обяви мрачно Анторн. – Ние трябва да сме по-бързи.
-Точно така. – побърза да се съгласи Фаренсел. – Колкото по-скоро Феликс Понтос пристигне, толкова по-добре. Чух, че последно е бил в град Мербет.
-И му пратих вест да си остане там. – каза Анторн.
Граф Фаренсел замига объркано.
-Да остане... Да не идва?
-Крал Сирис още се ползва с немалка подкрепа в Лангустия. Не става въпрос само за Таркин. Херцог Гардрел също го подкрепи на Събранието. Брат му, генерал Стрен Гардрел, командва гарнизона тук. В момента столицата не е безопасно място за новоизлюпили се крале. Повикаме ли Понтос сега ще е като да вкараме заек в гнездо на усойници. Говорих с граф Мерет. Ще се погрижи за безопасния престой на бъдещия крал в имението му в Мербет.
-Регентът е прав. – подкрепи го Мистборн. – Стигне ли се до груба сила, везните не са в наша полза.
-Ще пратим вест до херцог Гардрел да се яви незабавно в столицата. Обърнем ли го на наша страна ще си спестим много главоболия. – обяви Анторн и се обърна към секретаря. – Подгответе заповедта.
Чиновникът кимна и се засуети с хартията и мастилницата.
-Предлагам заповедта да пристигне с кралски ескорт. – обади се граф Гарлакх за пръв път от началото на съвета. – За да сме сигурни, че Гардрел няма да се забави нарочно с пристигането си. И за да го следим по пътя да не върши нередности.
-Така да бъде. – съгласи се Анторн. Тези допълнителни мерки никак нямаше да навредят според него.
-Ескортът трябва да бъде воден от доверен човек. – допълни на свой ред Фаренсел. – Някой, който да бъде нашите очи и уши. Да разбере какво е намислил Гардрел и да се опита да го спре, ако трябва. Позволете ми да предложа...
-Аз ще отида. – прекъсна го глас откъм писарската масичка. – Нека аз отида Ваша Милост. – каза секретарят и коленичи пред него. – Готов съм да изпълня тази задача в името на Лангустия.
-Какъв сте вие? Чиновник? – отвърна му с нескрито възмущение Фаренсел. – Не е подходящ за задачата. Нуждаем се от доверен човек...
-Аз му вярвам. – чу Анторн собствения си глас. В целия дворец едва ли имаше човек, на когото можеше да се довери повече. При все това, какъв избор имаше? Макар и секретарят да беше млад, на кого друг можеше да възложи тази задача, така че да я изпълни както трябва. И най-важното, да не скрие нищо от него. В очите на Едгар Таненбер виждаше хъс и решителност. Може би му напомниха с нещо на него самия на младини.
-Много добре. – разпореди се накрая Анторн. – Заминавате утре.