Буря в корона

Глава 7: Издигащият крале

Камбаните звъняха ли звъняха. Из целия Фаварос се носеше тяхната смутна и провлачена песен. Кралят е мъртъв. Това пееха. Тъмни облаци се протягаха към слънцето. Небето скоро щеше да заплаче. Навярно единствените искрени сълзи, които щяха да се пролеят този ден. Каретата с тленните останки на краля бавно водеше процесията. Минаваха покрай намръщени стражи и любопитни погледи. Негово Величество бе балсамиран и пременен в най-фини тъкани. Трябваше да се признае на доктор Моне, че бе свършил чудесна работа. Покойникът изглеждаше по-добре отколкото приживе. В смъртта бе намерил своя покой, ако не другаде. Лицето му бе покрито със златна маска с рубинени устни и смарагдови очи. Произведение на изкуството! Поверието гласеше покойниците да носят маска, защото всички са равни пред Смъртта, която не различава могъщ крал от обикновен просяк. Разбира се, боговете трябваше да са слепи, за да не видят, че зад тази маска едва ли се крие просяк. Отново по традиция, в последното си пътуване кралят поверяваше да бъде следван от своето семейство. Опечалена съпруга. Ругаещ син. Дъщеря със сълзи на очите. Внучета твърде малки да разберат какво се случва. Ако ли не, поне брат, сестра, племенници... Анторн, който трябваше да е зад всички тях, беше най-отпред заедно с останалите съветници. Да загине рода ти бе трагедия, но да наблюдаваш как всички измират от първия ред докато не останеш последен бе дори по-жестоко. Анторн се замисли за семейството си докато изпращаше последния Турим към гроба. Ако не друго, поне бе успял да възпита и отгледа трима синове, макар и да не се гордееше с всички еднакво...
-Най-сетне настъпи денят. – приближи се до него граф Фаренсел. – Ще се радвате да чуете, че малкият ни план скоро ще е в ход.
-Това не е време за радост. – отвърна Анторн без да отделя поглед от краля. – Нито е времето за подобни разговори.
-Боя се, че по-добро време трудно ще намерим после. – Фаренсел се наведе заговорнически. – Мъртвите уши не чуват добре, било то и позлатени.
-Някой ден всички ще оглушеем. – отвърна мрачно Анторн
-Разбирам скръбта ви, съветник. Цялото кралство лее сълзи, но враговете му вече кроят планове. Новият крал няма време да скърби за стария, ние също. – кимна към каретата пред тях. – Лешоядите вече кръжат и ви уверявам, че още днес ще му се нахвърлят. А между него и тях стоим единствено ние.
Не можеше да го отрече. Едни хора бяха лешояди – хранеха се с мъртвите. Други бяха пиявици – хранеха се на гърба на живите. А остане ли пиявицата без приемник твърде дълго, загива и тя. „Аз не съм пиявица... като него", каза си той, но не му помогна да се успокои. Вярно беше обаче, че времето им изтичаше. Прилошаваше му при мисълта да крои заговори насред погребалната процесия, но наследството трябваше да бъде подсигурено. Мъртвите вече бяха в гроба ала за живите борбата оставаше. Анторн на свой ред се наведе към Фаренсел и с бучка в гърлото промълви:
-Какви приготовления направихте?
-Приятелите ми са информирани какво да правят.
-Надявам се не сте им разкрили повече отколкото трябва.
-Нищо не знаят, разбира се. – отвърна графът видимо засегнат. – Казах ви, това си остава между нас.
-За кого им казахте тогава да гласуват?
-За този, който аз подкрепя, разбира се. До мига, в който не изляза на трибуната всичките са на тъмно. Вие успяхте ли да съберете... нужната подкрепа?
-И моите приятели получиха сходни инструкции като вашите. – увери го Анторн. – Граф Мерет бе запознат с каузата ни и също ще ни подкрепи. Заедно със своите приятели.
-Добре тогава. Чувам, че херцог Гардрел подкрепя Робинорите, заедно със знаете кой. – направи намек с очи към Едмунд Таркин, който бе не особено далеч зад тях. – Подкрепата за Велмарите очаквано е почти несъществуваща. Тук-таме има по-дребни претенденти с малка подкрепа. Мнозина още не са заели ясна позиция. Но когато нещата се наредят, гласовете им ще са наши. Не могат да не последват двамата най-могъщи в кралството.
-Ами третия най-могъщ? Чувам, че граф Гарлакх се е върнал.
-Така е. – отвърна преспокойно сякаш очакваше този въпрос. – Вече съм разпитал. От него имаме само мълчание. Изглежда изчаква другите да си покажат картите преди да действа на свой ред. Докато се стигне до там, обаче, короната вече ще се е озовала на главата на нашия кандидат. – каза Фаренсел едвам прикривайки радостта си. В политиката нямаше нищо по-хубаво от това да направиш мръсно на опонента си.
-Значи сте си свършили работата добре... Жалко, че същото не може да се каже за бъдещия ни крал.
В писмото до Феликс Понтос ясно пишеше, че следва да не привлича излишно внимание по пътя към Фаварос. Изглежда, че той бе приел това като препоръка вместо необходимост. Бъдещият крал редом с новата си съпруга гордо бе обявил намерението да позлати главата си с короната на Лангустия. Носеха се новини за тържественото му парадиране по пътя с ремандорска свита от няколкостотин гвардейци. Също така за гостуването му в безброй имения и още толкова шумни пиршества. Разбира се, всичко това бе тайна. Покойният Бертранд със сигурност не знаеше какво предстои да връхлети трона. И Анторн донякъде му завиждаше за това.
-Изглежда Понтос не може да си държи езика зад зъбите. – призна с неохота Фаренсел. – За щастие не е и нужно. Официално аз и вие не подкрепяме никого, помните ли? В очите на хората Феликс Понтос сега е човек без приятели, а такъв човек не е заплаха за никого, независимо на колко банкета отиде. Освен това още е на дни път от столицата, което ще свали малко внимание от него. За нашия план още нищо не се знае и това ни стига.
-Можем ли да сме сигурни? – сега Анторн направи знак към Едмунд Таркин. На онзи съвет той бе чул всичко и не бе крил кого подкрепя.
-Винаги има риск. – въздъхна Фаренсел и вдигна глава. – Вижте облаците. Всеки момент има риск да ни удари мълния, но ето че двамата крачим навън гордо изправени. Днес се кове история, херцог Анторн, а за велики каузи като нашата си струва да се поемат рискове.
Каретата се спря пред великия храм на Смъртта, в чиято крипта предстоеше да бъде положен кралят. Анторн вдигна глава към небето. Като малък бе слушал приказки за хора върнали се от онзи свят след като ги удари мълния. Представи си как Създателят хвърля светкавица върху краля, а той се изправя и захвърля маската на земята. И в Лангустия отново настъпва мир. Но облаците се разотидоха. Нямаше нито гръмотевици нито дъжд. Нито ярост и сълзи. Беше просто небе. Като всеки друг ден. Триархиди с бръснати глави поеха тялото и го положиха в центъра на олтара. Безброй благородници с намръщени лица се изредиха да оставят свещ до покойника. В тълпата Анторн забеляза канисийския крал и свитата му, министри, генерали, посланици от Синакорсия, Олинтия, Ремандория... Накрая стотици свещи пламнаха до краля и златното му лице заблестя. Някога е било традиция всички да бдят до изгасването на последната свещ – знакът, че душата на покойника успешно е напуснала този свят. Но преди години триархидите се събраха и приеха нова, по-добра доктрина – че мъртвецът трябва да се възкачи на онзи свят необезпокояван. Затова всеки можеше да напусне в мига, в който бе оставил своята свещ. По-набожните дори се задържаха за минутка да изкажат молитва. В крайна сметка мъртвите имаха цялото време на света. За живите обаче не можеше да се каже същото. Така че за погребението толкова. Главният триархид изрече няколко последни думи и залата се разпръсна. По площада отвън се вдигна гъста пушилка от тропота на конете. Всички тръгваха към Парламента. Там ги чакаше по-важна работа.