Виктория:
Покрай най-добрата си приятелка се сприятелява с четири момчета , които могат да я вкарат в голяма опасност. Но също ще й помогнат да сбъдне мечтата си и да разкрие мръсните тайни на семейството си. И когато се сближава с момчето , което м...
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
Сутринта беше студена. Трябваше да отида на училище, но нямах никаква енергия да правя каквото и да било освен да седя в стаята му. Дори не помръдваше. Легнал в болничното легло, с двете му ръце опънати отстрани на тялото, само единствено гърдите му се издигаха и отпускаха, индикатор, че все още е жив. Мама също остана. Татко и Мартин се прибраха вкъщи. Очите ми гледаха в една празна точка в стаята и не отразявах нищо покрай мен. Телефона ми звънна няколко пъти, но не вдигнах. Не ми се говореше. Сигурно е Мирела, беше редно да ѝ отговоря, защото сигурно се притеснява, но просто не можех. Всяка секунда, в която отделях погледа си от Матей имах чувството, че го губя. Че си отива без да ми каже чао, без да ме прегърне или да се пошегува за нещо. Дори не очаквах това да се случи. Предполагам, че ще ни извикат да даваме показания в полицията, защото родителите ми си мислят, че е било умишлен опит за убийство.
Тръснах глава на страни. Не! Не можеше да е умишлено. Матей беше и е един от най-добрите хора, които познавам. Винаги се раздава за другите. Мисли и се грижи за мен както собствената ми майка не се. Каквато и да е причината съм убедена, че той не е направил нищо нередно. Това е невъзможно.
Вратата се отвори. Чух глухо името си. Вдигнах леко глава и видях Мира. Избърсах сълзите от бузите си и станах. Опитах се да ѝ се усмихна леко. Доколкото мога. После тя ме погледна с нейното топло изражение и толкова много, много обич. Погледна към леглото му, после към мен и просто не издържах. Хвърлих се в прегръдките ѝ. Тя ме притисна силно към себе си. Болката отново се завърна, но този път не успях да я удържа. Сълзите се спускаха бързо по бузите ми и мокреха блузата ѝ. Плач се изтръгна от гърлото ми и аз се отдръпнах малко назад от нея и покрих устата си с длан.
-Хей! Всичко е наред. Той ще се оправи ще видиш.-и взе лицето ми с ръце. С палците си избърса засъхналите и новите сълзи и ми се усмихна.-Имаш нужда да се разведриш малко. Взела съм закуска, нека да отидем навън.
