Виктория:
Покрай най-добрата си приятелка се сприятелява с четири момчета , които могат да я вкарат в голяма опасност. Но също ще й помогнат да сбъдне мечтата си и да разкрие мръсните тайни на семейството си. И когато се сближава с момчето , което м...
¡Ay! Esta imagen no sigue nuestras pautas de contenido. Para continuar la publicación, intente quitarla o subir otra.
(Предупреждавам тази глава е доста по-дълга от обикновените! Приятно четене!)
Бързах, колкото можех надолу по разбитите улици. Гърдите ми започнаха болезнено да се свиват от недостига на кислород. Краката не ме издържаха, но въпреки това продължих да вървя към познатия път към къщата ми. Не дом, а къща. Не обичах да прекарвам време там затова нямаше нужда да използвам грешни съобщителни към онази постройка. Не ме разбирайте погрешно аз съм благодарна, че имам покрив над главата, но хората, които живеят с мен имат за задача да превърнат моето съществуване там в ад.
След умопомрачителната случка пред къщата на Огнян главата ми все още беше малко замаяна, погледът замъглен и сетивата ми изострени. Знаех си, че жената ми беше страшно позната от някъде още, когато ми помогна в болницата. Вярно е, че тогава бях доста шокирана и разстроена, за да разсъждавам много по въпроса. Оказа се майката на Огнян. Съдбата просто продължава да ме среща със членове от семейството му. Исках да се махна от входната им врата в момента, в който красивата жена ни завари да се взираме един в друг. Какво за бога беше това там? Имах намерение да си тръгна, но той продължи да ми говори и аз му отвърнах и тогава... Проклет да е! Допирът му ми направи нещо и щом докосна ръката ми и ме дръпна бях хипнотизирана от зелените очи, взиращи се в мен. Светлината подчертаваше всяка извивка на проклетото му перфектно лице. Аз от своя страна изглеждах като плашило. Исках да ме пусне и след няколко минути думите успяха да излязат от устата ми. Тъкмо успях да си глътна малко въздух, когато Огнян отново ме погледна и светът отново изчезна.
Не! Избутах мислите за него далеч в съзнанието ми, защото не исках да продължавам над въпроса как тялото ми реагира на докосването му. Отговорите нямаше да ми харесат изобщо.
Сърцето ми най-накрая се успокои само, за да се забърза отново, само че от страх, когато застанах на входната врата. Искаше ми се да няма никого и спокойно да се отдам на новите материали, които господинът ми даде. Оставах на допълнителни консултации по биология. Точно в деня, в който онзи ме пресрещна и... Няма да мисля за него? Извадих ключовете си и бавно отворих вратата. Нормалните хора казват нещо от рода на ''прибрах се'', когато се приберат, но нашето семейство не беше нормално и да привлека вниманието им е най-малкото, което искам. Цялата настръхнах при изскърцването на паркета, но не се чу никаква реакция затова си помислих, че е безопасно.
