soulmates | Eminem Fanfiction | - български език

Част 28

  Стоях на дивана вкъщи, подпряла глава с ръка, загледана в своя снимка на списание. Мистериозната жена на Еминем вече беше разкрита от папараци, дебнещи пред болницата, където се намира Маршъл, снимката ми беше на първа страница, изглеждах ужасно - лицето ми беше подпухнало, изтощението беше оставило сериозен белег върху него, а плетената сива жилетка сякаш ме правеше по-пълна. Затворих списанието и го хвърлих на масата, поех дълбоко въздух и потрих с пръсти слепоочието си. Вече 2 дни Маршъл е в кома и състоянието му не се подобрява, сутрин водя Уитни на училище, а на обяд я забирам и веднага отиваме в болницата при него. Часът наближаваше 7:15.

 - Готова съм. - Уитни прескочи последните две стъпала.

 - Хайде. - Ставах и тръгнах пред нея.

 - Трябва да ли да ходя на училище, Лони? - Обърнах се и я погледнах, тя стоеше на същото място, хванала с длани дръжките на раницата си.

 - Трябва, Уит. 

 - Защо просто не прекарваме деня с татко? Защо трябва да ходя на училище в такъв момент? - Тя сърдито ме погледна.

 - Нали знаеш колко много тати държи на образованието ти? Не искаш, когато се събуди да го разочароваш, защото имаш лоши оценки, нали? - Тя поклати глава в съгласие.

 - Да, но учителите ме разбират и не ме изпитват...

 - Важно, е Уит. Труди се усилено и го зарадвай по-късно.

 - Добре, но може ли да ме заведеш при него преди училище? Моля те! Моля те! - Тя се тръшна леко и направи кучешки очички.

 - Добре, добре. 

--------------------------------------------------------

Тя дори не ме изчака да съобщя на сестрата, че идваме на посещение, затича по коридора и влезе в стаята като мълния, не искаше да се отделя от него и училището беше като мраг номер една за Уитни, когато влязох в стаята малко след нея, тя се набра с ръце на леглото на Маршъл и целуна челото му след това краката й отново удариха пода. Леглото беше широко и високо, беше неудобно дори за мен, доближих Уитни и взех ръката й в моята.

 - Ще закъснееш за училище. Хайде. 

 - Добре, да вървим. - Тя се освободи от ръката ми и тръгна напред.

За щастие училището й беше наблизо и успяхме да пристигнем без да има закъснение, по време на пътя ми обратно към болницата, телефонът ми зазвъня в чантата, с една ръка го открих и вдигнах: