Индиго

1.

Пламъци, пламъци и пак пламъци.

Сънувах един и същи кошмар откакто се помня. Някаква непозната къща избухва в пламъци, а аз се събуждам обляна в пот...и това се повтаря отново и отново.

Будилникът. Този спасителен звук, оповестяващ края на мъчението и началото на поредния скучен ден. Станах от леглото уморена, отново недоспала след поредната порция кошмари...или по скоро един повтарящ се до безкрай. Взех си душ, облякох обичайните дънки с пуловер и слязох да закуся с кафе и бисквити. Пак имах онова странно предчувствие, че нещо предстои да се случи, затова изпих едно хапче риталин и то постепенно премина. Родителите ми вече бяха отишли на работа. Видях, че закъснявам, грабнах раницата си и тръгнах за училище.

Докато се возех в трамвая си мислех, че откакто дойдох да живея в България във втори клас това е обичайният ми режим. Родителите ми казват че преди това сме живели в Ню Йорк, но аз нищо не помня, само знам, че първоначално ми беше трудно да науча български. Обичайният отговор на мама като повдигна темата е че да нямам спомени от тогава е нормално, защото съм била малка, но тя не иска да ми разкаже нищо повече, затова се отказах да питам. Отърсих се от тези мисли и започнах да правя планове за рождения си ден. Все пак другата седмица ставах на седемнадесет. Щеше има музика, танци, всичките ми приятели ще са там...само да беше станало така!

Докато се усетих вече бях в училище. Както всяка друга сутрин прегърнах за поздрав приятелката си Ивана - беше ни нещо като ритуал всяка сутрин. Това щеше да е поредният скучен ден...ако знаех само как се лъжех. Може би все пак трябваше да се доверя на инстинкта си. Винаги, когато не го направех в главата ми се появяваше образ на жена, гледаща неодобрително. Тя изглеждаше точно като мен само че с около двадесет години по-възрастна. И този път не пропусна да ми покаже неодобрението си.