Индиго

2.

- Видя ли вече новото момче, Вики? Адски е готин! - възкликна Иви веднага щом се се отдели от мен. Това хаесвам в нея - винаги минава направо на въпроса и никога не лъже. Щом бе привлякъл вниманието й, значи беше нещо специално. Само че се учудих, че има нов ученик - все пак учебната година беше към края си.

- Не. Та аз сега дойдох. Има ново момче?

- Ела - дръпна ме към групичката скупчили се ученици - бяха като пчели на мед.

И тогава го видях. Боже мой! Черна коса и изкрщо сини очи, впити право в мен. Беше като излязъл от книгите. Тогава ме погледна и на лицето му се изписа почуда. Сякаш през мен премина електрическа вълна и най-странното...сякаш и той го усети. После погледът му се промени, стана изучаващ, но в същото време на лицето му се изписа благоговение - сякаш бях осмото чудо на света. Приближи се към мен и ми подаде ръка:

- Аз съм Александър Девънпорт, но може да ми викаш Алекс. Приятно ми е.

Леле каква усмивка! Трябваше да се съсредоточа.

- И на мен. Виктория Смит, Вики - поех ръката му.

„Странно" чух гласа му в главата си „При нас няма фамилия Смит. Не, тя е усетих го. Може би е...не, не е възможно тя е мъртва. Освен ако..."

Стресната го пуснах. Сякаш чух гласа му в главата си. Не, не се случваше отново, не можеше, не трябваше! Явно беше от недоспиването. И все пак... Не, забраних си да мисля за това.

- Ти не си от България, нали? - Чак сега бях осъзнала, че говорим на английски.

- Не - усмихна се той - живея в Ню Йорк. Тук съм на разменни начала.

Спомних си, че Стивън от нашия клас, гордостта на училището, беше изпратен там за няколко седмици след коледната ваканция.

„Явно Алекс има добри оценки, че да дойде" помислих си кисело - аз не бях от най-блестящите ученици.

Другите отново го заобиколиха, а аз отидох при Иви.

- Е, как е? - попита ме усмихната. - Аз имам гадже, но ти от друга страна...

- Не е нищо особено. - Лъжа я. Той е най-красивото момче, което съм виждала досега. Никога преди не съм я лъгала, но сега, не знам защо, но не ми се говори за това.

Тя се намръщи невярващо. В този миг звънецът ме спаси от повече разпити. Влязохме в час и седнахме по местата си. Уф, мразя химия. По този предмет Иви седеше с гаджето си Боби, а другите прсото ми нямаха доверие, че няма да ги залея със солна киселина. Бях доста непохватна, а и имах един доста злополучен експеимент. В моя защита - вината не беше моя...поне не изцяло.

Каква изненада, сложиха Алекс да седне до мен - до единствения човек без партньор в класа. Уф, супер! Не искахгласовете да започнат отново. Това си беше цяло мъчение. Дори Иви не знаеше за тях. Те ми нашепваха моменти от бъдещето. Но днес те сякаш ми показаха мислите на Алекс. Още по-станно.

Слава богу, престанах да ги чувам,когато бях на тринадесет. Тогава мама започна да ми дава да пия риталин. Оттогава тази ми странност не се беше проявявала...до днес. Реших да стоя колкото се може по-далеч от него - щеше да ми донесе само неприятности. Не исках отново да стана такава, каквато бях тогава.