Индиго

3.

Е, не стана точно както го бях решила. В часа имахме лабораторно и, разбира се, нямаше как да избегна разговори от типа на:

- Би ли ми подала фенолфталейна?

- Заповядай. А може ли солната киселина?

Едва дочаках края на часа. Не че ми беше неприятно да седя до него. Напротив. Усещах че започвам да го харесвам все повече и повече. А това ме плашеше. Не трябваше да става така, не трябваше да забравям какво бях решила. Но точно когато звънецът би той ме попита дали мога да му покажа кабинета по математика. Съгласих се.

- Обичаш ли математика? - полюбопитствах, но веднага се смъмрих наум.

- Да, колкото човек обича да ходи на зъболекар. - напрви измъчена физиономия.

- Оу, моля те, само не ми говори за зъболекари. От малка ме е страх от тях - потръпнах, а той се засмя. Не очаквах, че като чуя този звук така ще настръхна.

- Мен не, просто не ги обичам, но пък ме е страх от клоуни. - беше негов ред да потръпне.

- Вече знам как да те уплаша. - подразних го.

- О, внимавай. Не само аз разкрих страха си. Не е като ти да си госпожица Безстрашна. - пак този смях. Сега и аз се разсмях с него. Просто беше заразително.

Тогава Иви и гаджето й ни прекъсна и разговорът свърши. От една страна бях разочарована, а от друга - доволна. Тръгнахме с тях, като тя не спря да ни разпитва кое е толкова смешно. Любопитка!

До края на деня се видяхме общо три пъти, но не говорихме. Той постоянно беше заобиколен от група ученици (най вече момичета), а аз се стараех да не се засичаме - излизах от кабинетите последна и влизах в час точно когато звънецът биеше. Но в час не беше толкова лесно - през цялото време имах чувството, че Алекс ме наблюдава, а когато обърнех поглед към него, той прилежно си водеше записки. Странна работа! Лошото беше, че Иви усети, че нещо не е наред, и преди последния час ме дръпна настрани за разпит.

- Какво ти става, по дяволите?

- Какво да ми става? - погледнах я възможно най-невинно.

- Очевидно е, че се стараеш да не се засичаш с новото момче, а то постоянно те гледа, като сме в час. - Е, явно не си въобразявах. Иви продължаваше тирадата си. - Знам, че нещо не е наред. Казвай какво!

- Казвам ти няма нищо! - и тогава за пореден път звънецът ме спаси. Обичам го това нещо!

След като всички си тръгнаха аз трябваше да остана за още един допълнителен час по френски - бях се класирала за националната олимпиада и трябваше здраво да уча. Той мина безпроблемно както винаги. Това беше единственият предмет, по който бях добра.

Когато излязох нямаше никой пред училище - хората от първа смяна се бяха прибрали, а втора вече бяха в час. Само някаква черна кола беше спряла на тротоара. От нея излезе мъж на седна възраст, облечен целия в черно. Не знам защо но изведнъж ме хвана страх. Бързо се запътих към оживения булевард (аз винаги минавах през задния вход на училището). За съжаление все пак се забавих. С право се бях уплашила. Мъжа вече ме беше настигнал и дръпна косата ми назад. Изпищях от болка и изпуснах чантата си. От колата вече излизаха и други хора, също облечени в черно.

- Ето че пак се срещаме. - от смеха му ме побиха тръпки.

- Пусни ме веднага! - успях да кажа.

- О, не. Този път няма да се измъкнеш! И ти ще умреш като другите изчадия от твоя вид, като семейството си! - отново зловещ смях.

- Ти си луд! И семейството ми е живо!

Настъпих го с всичка сила и забих юмрук в челюстта му. Той ме пусна но за съжаление другите вече бяха дошли. Някой ме удари по главата и всичко потъна в мрак. Край на играта!