Лунни Мистерии

Обаждането

Здравейте... Името ми е Анджелина Джоунс Коруин... Живея в малка къща в провинцията заедно с майка си - Дафина... На седемнадесет години съм... Имам дълга руса коса и кафяви очи, за които хората считат че разкривали същността ми...Само така говорят... Доволна съм от живота си тук, особено след като се изнесохме от стария ни дом където сега живее подлия ми баща... Той е... с две думи - луд пияница... Затова се разведоха с майка ми... Вече около 6 години живеем далеч от него в мир и спокойствие... Надявам се все пак все още да ми се случи нещо като приключение... живота и твърде еднообразен за момиче като мен... Ставам, ходя на училище и обратно вкъщи... Като заговорих за училище...

- Анджи, ставай! Закуската е готова! - Майка ми повтаряше това всяка сутрин... Ставаше досадна понякога, но си я обичах, понеже правеше много жертви за мен... - Идвам след малко!

Станах, обух си едни дънки и една тениска с перо на нея... Вързах си косата на опашка и се насочих към кухнята... Там на добре спретнатата маса ме чакаха палачинки, буркан сладко от ягоди и чаша горещо кафе... Седнах на масата... Действително бях много гладна и затова изядох всичко много бързо. Погледнах часовника си и той показваше 7:10

-Мамо закъснявам, трябва да вървя, за да не ми пишат отсъствие! Ще се видим скоро!-казах аз и излязох на бегом от къщата

Майка ми ми махна с ръка, усмихна ми се широко и се върна обратно в къщата за да разчисти... Училището в което учих не беше сравнително голямо... Вече бях 11 клас... След година щях да завърша... Отсега мислих затова... Вървях пеша до училище, защото беше близко. Там ме посрещна Джесика - моята най-добра приятелка в училище и Мат - момче в отбора ни по футбол, което ме харесваше от 3 клас... Ако ще ме питате, не не изпитвам чувства към него. Просто не е мой тип. Той е рус с кафяви очи като мен... не искам да ходя със свое копие. Джесика от своя страна е с къса кестенява коса и тъмни почти черни очи, така си я обичаш, че не можех без нея! Влязохме в училището и си взех нещата от шкафчето - в случая учебник по право... пълна скука беше този предмет... Деня ми мина нормално, без големи произшествия, или поне не за мен, мат се спъна в едно стъпало и си цепна веждата, но мисля че е добре... Дано да е забравил колко е влюбен в мен. Към края на учебния ден телефона ми звънна. Беше мама.

-Ало мамо, здравей, говори бързо защото след малко имаме английски и класната ще се кара.

-Мила сега съм в колата и карам към болницата, защото ме повикаха на интервю за нова работа!

-Това е страхотно! Желая ти успех!

-Благодаря мила! Знаеш че те обичам и искам да поговорим за нещо важно довечера...

В този момент зе чу силен трясък, като от сблъсък! не знаех какво става! Крещях по телефона

-Мамо, мамо, мамо! Чуваш ли ме! Мамо! - но тя не се обаждаше, чух линейки и излязох извън училището. Исках да я намеря, да разбера че е добре, Джесика ме последва, като подкрепа и двете тичахме към болницата. Пред нея имаше линейка и от нея извадих носилка на която имаше тяло покрито с бял чаршаф... Това беше майка ми... Паднах на колене и започнах да плача. Усетих че Джесика ме е прегърнала и също плачи и ми поднася съболезнования. Това не беше истина! Какво щеше да стане с мен сега!