Лунни Мистерии

Заедно

Гл.Т.Делрия

Всичко беше много объркано. Аз също не знаех, че Алекс има брат. Бяха ни отстъпили едно дърво с хралупа за подслон. Бяхме си във вълчите форми. Сенай стоеше и гледаше вече падналите листа на дърветата. Беше към края на Ноември. Това което приживяхме по време на отсъствието на Джи и Алекс беше ужасно. Бяхме глутница без алфа. Сенай се обърна към мен. „Искаш ли да се разходим?" чух мислите му и кимнах. Излязохме от хралупата и тръгнахме по една пътечка. Върнахме нормалния си вид. Не изглеждахме особено добре, но пак се обичахме. Хвана ръката ми и му се усмихнах.

-Как ли ще свърши това?-чух гласа му. Обичах този глас. Някога бе силен, изпълнен с чувство за хумур, весел и щастлив... Сега той беше повече тъжен.

-Ще се справим!-казах му.

-Но спомените от времето когато бяхме сами в къщата още ме преследват...

-И мен...-питате се какво се беше случило? Бяха минали три дни от заминаването на Алекс. Справяхме се добре. Лео внасяше оптимизъм навсякъде, а Сенай не се отделяше от мен. Бяхме много близки напоследък. Едната вечер стояхме на масата и се смеехме на поредната шега изръсена от Леонардо. Това беше истинското му име. Изведнъж през прозореца нахлу котка. Беше голяма почти колкото Хъски. Беше черна с червени очи. Това беше Найл! Водейки Джи в Каракай бе придобил способността да се трансформира в котка. Беше меко казано по-грозен отколкото бе попринцип, но това не го правеше по-малко опасен. След него влетяха групицчка демони и ни нападнаха. Отбранявахме се , но скоро дойдоха хората на министерството. Бяха в бяло и без лица. Беха страшни. Единия извади самурайси меч и ни нападна. Беше ужасна битка. При всеки спомен ми се свива сърцето. Разминах се на косъм от смъртта. Сенай беше убил демона, койо се готвеше да ме убие. Тъкмо щеше да ни нападне и този със самурайския меч, когато Кайл им извика, че ги няма и си тръгнаха. Явно търсеха Приятелката ми и Алекс. Но те не се бяха върнали. Бяхме сериозно ранени и не помня много след това.

-Няма да ме оставиш сам, нали?-попита и дълбоко в очите му видях отчаянието. Вярно че положението ни не беше розово, но...

-Хей!-спрях се.Бяхме на малка пътечка в гората.-Няма да се отчайваш Силни сме! Ще се справим заедно!-държах ръката му и се бях втренчила в сините му очи.-Никога и за нищо на света няма да те оставя! Няма да позволя на никой да те отнеме от мен!-вече крещях.

-Обичам те!-каза и ме погледна. Сега на мястото на отчаянието, стоеше любовта.

-Сенай МакКол, само да знаеше, колко те обичам! Ще ни бъде много трудно! Е имаме стотици препядствия на пътя си! Понякога може да загубим битка... Но НИЕ няма да загубим Войната! Ние ще ги победим! Доброто винаги побеждава, нали? Просто вярвай Сенай! Не мисля че ни остава какво друго да направим! Приятелите ни са с нас, живи и може да се каже здрави. Може би накрая, когато всичко приключи, заедно ще си спомняме какво сме преживели...

-Делрия Мей, както винаги си правя за всичко, което каза. Но ние няма просто да стоим и да си спомняме. Аз ще те прегърна, ще ти се усмихна, ще ти кажа, че сме били силни заедно и ще разказваме на децата си за преживяното. Ще бъдат три сладки дечица с имена на цветя... Защото ти мила моя си цветето, което ми вдъхва живот, цветето, което ще разцъфне и ще ме направи най-щастливото момче на земята. И знаеш ли? Въпреки всичко, пак няма да те заслужавам напълно!-той ме погледна, бавно се приближи до мен и ме целуна. Толкова истински, толкова нежно... Този момент беше това, за което си струваше да живея...