Лунни Мистерии

Бягство

 Възможно най-бързо изкарах от шкафа си един сак. С него обикновено пътувах, когато ходихме на почивка. Сакът беше черен, на розови цветя, беше сравнително голям и можеше да се носи като раница на гърба. Отворих гардероба си започнах да вадя дрехи и да ги слагам в сака. Сложих си два чифта дънки, едно черно долнище на анцунг, един черен клин на цветя, един син клин, червен суитчър, една бяла блуза, една туника и куп други дрехи, като сложих и един лилав спален чувал. Едва натъпках всичко в средния джоб, когато реших че ще ми трябва храна. Кухнята беше на долния етаж. Слязох и видях адвокатката да стои и да ме чака.

-Готова ли си? - попита ме тя.

-Още не, но ми премаля на стомаха, ще си взема нещо за ядене и ще продължа.

-Добре! - каза само тя и си пусна телевизора.

 Отворих хладилника и извадих неща за сандвичи - шунка, кашкавал. Направих си 5 сандвича, взех си идна цяла краставица, бутилка вода от  2 литра и още една от 500 милилитра. Взех и пастет. Постарах се да скрия всичко това и се качих горе. Сложих го в страничните джобове на сака, като голямата бутилка вода и краставицата сложих в големия джоб. Исках да си взема смартфона, но реших че така ще ме открият и въпреки това му изключих GPS-a и му извадих сим картата. Някак се почувствах свързана с телефона си, а и той ми беше подарък от мама. Реших да се преоблека. Облякох си сив суитчър с надпис за щастлив ден около който имаше розички, който не бях прибрала и сиво долнище, което беше дебело и приличаше много на клин. Прибрах телефона си в джоба и... Дойде най-важния въпрос... Как щях да избягам и къде щях да отида? Добре... На третия етаж съм и може и да оцелея ако скоча... Но къде по дяволите щях да отида... Погледнах гората, беше толкова красива и... никой нямаше да ме намери там... Това беше решението. Преди да тръгна, отворих чекмеджето на нощното си шкафче и от там извадих джобно ножче  и кибрит. Прибрах ги в другия си джоб, опитах да сложа сака на гърба си, но тежеше много затова го метнах през прозореца. Отдолу се чу леко туп. Дано адвокатката да не го е чула. Поех си дълбоко въздух и скочих през прозореца. Паднах на сака си, мисля че съм добре, нищо не ме боли. Сега трябва да тръгвам... чух глас от къщата, явно този път ме беше чула. Бързо се изправих и сложих тежкия сак на гърба си и побягнах с все сила към гората. Преминавах през дърветата, през тънки пътечки. За миг почуствах свободата си.  Сака сякаш вече не беше толкова тежък, а аз сякаш вече нямах ограничения. Забързах темпото, гората бързо се сгъстяваше. Затворих очи и продължих да бягам, сякаш ме водеше вътрешна интуиция и не се блъснах в нито едно дърво.  Когато отворих очи бях вече навътре в гората, изведнъж погледнах земята и видях оранжева линия от нещо подобно на пушек. Беше толкова... Красиво и странно. Погледнах линията и тя стигаше до един храст. Там аз го видях. Красив и величествен сив вълк. Наблюдаваше ме, а аз дишах учестено. Тогава той бързо побягна на друга страна. Стъмваше се. Аз бях изморена. Реших да пренощувам тук. Свалих сака. Сякаш факта че имаше вълци никак не ме притесняваше. Аз почувствах онзи вълк някак толкова близък... Прекалено близък. Не се страхувах от него, защото в себе си знаех че той няма да ме нарани. Извадих си джобното ножче и кибрита. Отрязах с ножа няколко клонки и ги запалих, за да ми е светло, имах и фенерче, но му пазех батериите. Извадих спалния чувал и го разпънах близо до огъня. вече бях готова. Нямаше смисъл да гори огън. Изгасих го с един парцал, който бях сложила в сака си увивайки в него една снимка с майка ми. Легнах в чувала и заспах.