Ти принадлежиш на мен

29 част

След 2 седмици.

Минаха две доста скучни седмици. Не ми беше позволено да ходя никъде, за да не натоварвам крака си. През тези две седмици си помислих, че няма смисъл да се сърдя на Хенри. Той просто беше направил грешка. Всички ги правим, дори и аз.

Седях на дивана в дневната и гледах смешни шоута на телевизора. На вратата се звънна. Отидох да отворя. Придвижвах се бавно заради крака. Болеше. Здравата болеше.
Най-накрая стигнах и отворих.
-Джош. Здравей-казах и се усмихнах.
-Здравей. Искам да те поканя на среща. Може би из парка да ядем сладолед и да пием ледени сокчета?-засмя се
-Както преди?
-Правили сме го преди?
-Постоянно-казах и се усмихнах.
Очите ми се насълзиха като се сетих за преди. Всичко беше... Приказка! Идеална приказка. Не знам как не се усетих че лошият край на моята приказка наближава...
Наведох глава, за да не види сълзите ми. Премигнах няколко пъти. Сълзите не се изпариха както исках, но да се надяваме , че не ги е видял.
-Да. Добре-приех покана му.-В колко часа и кога?
-Зависи. Кога ще можеш да излизаш?
-Моля?
-Кракът. След колко време ти е позволено на излизаш?
-Три дена, но да излезем утре ако можеш?
-Сигурна ли си?
-Напълно.
-Добре, значи до утре към... 19:30?
-Да. В 19:30 е чудесно-усмихнах се.- Чао-казах и затворих вратата.
Върнах се към смешните шоута. Когато забелязах един часа отидох до кухнята и си направих обяд. Два препечени сандвича с кашкавал и салам. След като ги изядох се опънах на дивана и заспах.
Събудих се. Не знаех колко е часът. На вратата се звънна. Отидох да отворя. Вървях с лекота, сякаш на крака ми нищо му няма. Отворих и видях един полицай. Вдигнах лявата вежда въпросително.
-Кажете господин полицай?
-Имаме подаден SOS от вашата къща. Сама ли сте?
-Моля? Това е невъзможно, аз съм напълно сама.
-Може ли да проверя?
-Ъмм.. Да заповядайте-казах и отворих вратата широко. След като влезе я затворих.
Огледа първия етаж и нямаше нищо.
-Ето господин полицай, сама съм.
-Аха. А какво има нагоре?-посочи стълбите.
-Горният етаж. Там е втората баня, стаята ми, стаята на майка ми, но тя вече не живее тук..и
-Оо да, моите съболезнования за майка ви. Разбрах че е била ужасна катастрофа.
-Моля? Майка ми не е починала-казах и се чудех на ъкъла на този.
-Полудяла след като близък е починал? Често ги виждам такива-изшушука си той.
-Моля?
-Нищо, нищо. Какво още има горе?
-Килерът ни.
-Аха, добре- каза и тръгна към горния етаж.
Провери всички стай. Нищо. Накрая тръгна към килера и отвори вратата.
Там имаше припаднало момче и още едно с телефон в ръце и оковани крака.
-Сама сте била , така ли? В затвора!-каза и сложи белезници на ръцете ми.
-Не почакайте. Аз никога не съм виждала тези момчета. Моля ви, пуснете ме. Невинна съм. Невинна съмммммм......
Събудих се. На вратата се звънеше. Отидох плахо до нея. Ако беше онзи полицай?
'Стига, Лекси, това е невъзможно'- казах на себе си.
Отворих вратата.
-Здравей Хенри- олекна ми.
-Съжалявам за онова в болницата.. Не знам какво ми стана. Затова искам да ти се реванширам, като те заведа в парка. Утре. Съгласна ли си?
-Да, разбира се. Кога?
-Може би към 19:30?
-Добре-усмихнах се.-Чао.
-Чао-усмихна се.
Затворих вратата.