Chilling breath

Prologue

Crash of hearts

Осло, Норвегия
- Хайде, Винс! - чух гласа на приятеля ми- Колин, който крещеше от кухнята. - Ще изтървем гонките.

- Не мърдам от тук.- отговорих. Чувах стъпките му, усещах как се приближава до стаята ми и знаех, че е прекалено близо. Отварянето на вратата го потвърди.

- Хайде де, Винс. След седмица заминаваш за Колумбийския. Откакто си се прибрал почти не сме излизали всички заедно. - усещах отчаянието в гласа му и го разбирах. Бях се отдал здравата на ученето, връщах се за трети път за две години и знаех колко му е трудно. Бях склонен да се съглася, но някак не ми се излизаше.

- Няма да се откажеш, нали? - приближих се до него и той схвана намека, допирайки устните си в моите. Приех това за "да" и просто взех якето си и направих знак да ме последва.
Излязохме от вкъщи, заключих и се запътих към колата си. Изчаках Кол да се качи и потеглих. Обичах скоростите. Преди да замина за колежа бях пристрастен. Но откакто съм там не ми остава никакво време, а и в Америка не правят такива гонки като тук. След кратко каране спрях пред мястото и слязох от колата. Побързах да изкарам цигарите си от джоба и да запаля. Повечето от приятелите ми ме обградиха и започнахме да си говорим. Знаеха, че ще участвам и бяха прекалено развълнувани. Аз не бях. Имах някакво странно чувство, че нещо не е както трябва, но си замълчах. Кол беше прекалено развълнуван, не исках да го тревожа. С него сме заедно от последната ми година в гимназията, тоест от около три години. Винаги сме били честни един към друг, но понякога не намирах смелост да разваля настроението му. Беше две години по-малък и толкова крехък. Понякога се чудя как съм го спечелил.
Докато мислех, чух свирката за подготовка и стиснах ръце на всички. След това целунах Колин и се качих в колата. Чух втора свирка и запалих. Когато чух третата дадох газ на макс. Имаше около десетина коли. Теренът не беше особено труден, но се минаваше покрай една затънтена улица, в която не се допускаше публика. Колите и скоростите винаги са били част от мен. Баща ми от малък ме взимаше със себе си в сервиза и му помагах. Научи ме да карам две години преди да взема книжка и от тогава участвам в гонките. Знам терена наизуст. Не се състезавам за победата, просто това да карам ми е заложено в кръвта. Не мога да се боря с него.
Изпреварих почти всички коли и стигнах до тясната улица. Както си карах пред мен изскочи някакво момче. Успях да зърна лицето му. Но не успях да спра навреме. Блъснах момчето, то падна. Усетих как една от колите зад мен ме блъсна отзад, изгубих контрол и се превъртях. Животът ми минаваше на лента. Сякаш за секунда успях да видя себе си като малък, да се видя на погребението на мама, да видя тъгата в очите на баща ми, първата си среща с Кол, първия ми ден в университета, както и последния и тогава всичко стана черно. Сякаш се здрависвах със смъртта.
****
Усещах отвратителни болки. Клепачите ми тежаха. Чувствах се мъртъв. Бях ли? Такъв ли съм? Но тогава защо още усещах крайниците си, усещах болка? Чувах гласове. Преминаващи стъпки. Свищящи звуци. Някой ме побутна. Някой хвана ръката ми. Много добре познавах тази ръка. Колин. Сякаш събрах сили да отворя очите си. Премигнах няколко пъти докато свикна светлината. Гледах дезиорентирано, всичко беше бяло? В болницата ли бях? А не бе Винс, ковчегът ти е бял. Обади се подсъзнанието ми. Игнорирах го, защото бях зает да гледам Колин. Опитах се да кажа нещо, но никакъв звук не излезе. Какво ставаше? Опитах да преместя краката си, но не ги чувствах. Гледах като уплашено куче и исках обяснение. Сякаш Кол разбра това.