Chilling breath

Freedom

Freedom

*три години по-късно*
Оаху, Хавай

Чух трясъкът на тежките метални врати зад себе си и вдишах от въздуха. Миришеше на свобода. Три години и най-сетне съм свободен. Свободен да продължа живота си. Свободен да го направя отново нормален. В продължение на три години, прекарани в затвора, ежедневието ми бе наистина скучно. Нямах врагове там вътре, не беше такова каквото съм чел по книгите и гледал по филмите. Всички бяхме хора с минало. Никой от нас не е искал да попадне тук и всеки един от нас осъзнаваше грешката си и не търсеше вината в другите. Имах време да мисля. Прекалено много при това. Мислех за татко, за Колин , за онова момче, за всичките ми приятели. Баща ми идваше при мен всеки месец, летеше от Норвегия всеки шибан месец, дори искаше да се мести тук, но трябваше да съм мъртъв,за да му го позволя. Имах нужда от Колин в първата година, адска нужда. Но той нито се обади,нито се появи. След това просто свикнах с липсата му.
Ето ме сега, свободен. Избрах да остана тук, да,далеч от единствения човек, който ме обича, но нямах сили да се върна там. През последните месеци татко ми намери достъпна квартира, успя да ми издейства работа, с която да се издържам и оттук нататък живота е в моите ръце.

*седмица по-късно*

Мина седмица, откакто излязох от затвора и вече работя в заведението на четири пресечки от вкъщи. Работното ми време е от осем сутринта до шест вечерта, но аз винаги оставах до десет. Не искам да стоя вкъщи. Нямам сили да стоя затворен. Мисля, че три години ми бяха достатъчни.
Чух звънеца на вратата и вдигнах поглед от тефтера със сметките, само да видя онова момче,което идва тук всеки ден по едно и също време - 17:15, всеки шибан ден.

-Добър ден. Какво ще желаете? - свикнах с това да бъда любезен поне тук на работното ми място, нека никой не се заблуждава, по принцип съм задник.

-Същото като вчера,онзи ден, предния. - отговори момчето срещу мен и ми се усмихна нагло. Не си познал, пич.

- Работя тук 14 часа, точно твоята поръчка ли трябва да помня? - връщам му мазната усмивка.

- Дълго кафе с повече мляко, без захар. - чух нацупения му глас и кимнах.
Заведението бе сравнително празно,затова успявах да се справя сам. Направих кафето и го извиках да си го вземе. Да не си е помислил,че ще му го сервирам?

- Благодаря.

Отново кимнах и го видях как сяда на бара. Защо,по дяволите? Има толкова свободни маси.

- Може ли да те попитам нещо? - чух го да казва докато бъркаше кафето си.

- Ще се отърва ли по-бързо от теб ако ти отговоря? - той само се засмя леко и ме погледна замислено.

- Очаквал ли си някого с години, но да знаеш,че той няма да се върне?- туш.

Съжалявам за закъснението :)