Chilling breath

Stranger

Stranger

Мразя хората да се държат така. Ама много мразя. Мисли се за велик ли? С един шамар и ще го залепя за земята. По-лошото е,че чак сега забелязах кървящите вежда и устна на момчето.

- Ако не искаш да си събираш съставните части от земята, ще се разкараш. А аз се заклевам, че ще те накарам да ги събираш.

- Хайде,братле. Да си ходим- каза някое от другите момчета и дръпна въпросния смелчага, вкарвайки го в някаква улица.

- Добре ли си? - попитах. Не знам какво ми ставаше, може би просто ми бе писнало да живея двадесет и четири години като грубиян. Той само кимна и това изобщо не ме успокои- Живея горе, ела да се погрижа за раните.

- Не,няма...

- Тръгвай! - дори не го оставих да довърши. Тръгнах пред него и чувах несигурните му стъпки. Пич, не хапя. Влязох във входа и започнах да изкачвам стълбите до втория етаж, отворих апартамента и му направих път да мине. - Изчакай ме в кухнята, ей сега идвам. - отидох до стаята си, уверих се че е заключена и отидох в банята,за да взема аптечката.

- Защо ми помагаш? Аз не те познавам. Дори не знам името ти. - чух го да казва, когато влязох в кухнята. Беше седнал на един от двата стола и ме чакаше.

- Дилън.

- Моля?

-Казвам се Дилън.

- О, ами аз съм Купър. - усетих неудобството му от близостта, която имахме, но нямах друг вариант,за да го промия. Не мисля, че трябва да му споделям кой съм, ориентацията ми и миналото ми, защото просто ще си замине, когато приключа с раните му. Но все пак... беше толкова дребен.

- Какво се случи? - попитах от чисто любопитство.

- Нищо. Нищо, което да споделя на непознат.

- Ако не беше този непознат, сега сигурно щеше да споделяш с хирурга, така че бъди по-вежлив.

- Сестра ми има проблеми с тези хора, тя е наркоманка. - каза с горчивина и сведе поглед. Аз започнах да потупвам с памука мястото на веждата, откъдето течеше кръв. Чух го как изсъска и присви очи. - По-леко.

- Тихо,не мърдай. - скарах му се - Защо и ти се занимаваш с тях?

- Защото само това остана от брат ми, онази негова смелост, онова негово чувство за саможертва, неща които аз нямам. Чувствам се длъжен да продължа като него, трябва да спася сестра си.

Единственото, което направих е да кимна. Дори не попитах къде е брат му. Нямах сили да говоря. Заляха ме толкова много спомени, всичко за което се опитвам да не мисля ме връхлетя. Сякаш живота ми бе разделен на две. Този преди инцидента и този след него. Господи, та аз не бях същия човек. Тогава никога нямаше да поканя непознат в дома си, камо ли да му чистя раните. Побързах да го почистя по-бързо,защото се задушавах. За първи път от три години имам нужда от цигара,но знам че не мога да отида и просто да запаля.

- Мисля, че трябва да си тръгвам, благодаря,че ми помогна. - усмихна се леко и се запъти към вратата. Тръгнах след него и го изпратих.

- Утре шефът ще е в кафенето, отиди да си вземеш якето. - казах преди да затворя вратата. Да, току що реших че утре ще е почивния ми ден. Имам нужда да остана сам със себе си. Сърцето ме свиваше. Спомените се връщаха и просто не можех да ги прогоня. Имах нужда от татко точно сега,  но знаех,че той и без това става рано,за да можем да се чуем, поради часовата разлика,не можех да звънна сега и да го притесня отново. Нямам приятели тук, не че имам нужда от тях. Та кой ще дружи с бивш затворник? Кой ще дружи с убиец?
Колин ми липсва толкова много. Спомних си как през първата ми година в Халава, използвах единственото си обаждане за седмицата, за да звънна на Колин и той да не ми вдигне. Кой беше до мен, за да ме спаси? Бях изоставен. И все още съм. Просто съм по-силен и се научих да се справям сам. Баща ми е моят герой. Единственият. Не ми пука,че съм на двадесет и четири, все още ме е грижа за единствения човек , който не ми обърна гръб.
Може би беше време да си лягам. Денят беше тежка и уморителен.