Chilling breath

Bastard

Bastard

Изведнъж ми се прииска това момче да не бе влизало в кафенето. Никога. Да, знам,че не е виновен, но това е най-болната тема в живота ми и от всички теми той реши да говорим за това? Три години съм мълчал, три години съм събирал всичко в себе си. Три години бях в очакване Колин да се появи. Но не, той сигурно е отишъл в колеж и е продължил живота си. Не е искал да има нищо общо с човек,който е убил някого и не е могъл да завърши Колумбийския. Не го виня, но имах някаква надежда, толкова години се надявах. Сега съм навън от цяла седмица, живея спокойно, работя и се прибирам вкъщи, в почивния си ден обиколих наоколо, всичко ми се струва толкова чуждо.

- Да.- отговорих след дълго мълчание,очаквах че вече се е отказал да чака отговор от мен.

- Как успяваш да живееш с тази мисъл тогава?

- Работя по 14 часа на ден и когато се прибера пия преспивателни , за да заспя. - погледнах го и се надявах да приключим темата дотук.

- Знаеш ли, мислех че ще ме разкараш и няма да ме изслушаш.

- Направих го, но ти като заразна болест продължи да говориш.

- Съжалявам ..аз..- очаквах да продължи, но той просто стана, остави пари и избяга. Много груб ли бях ? Естествено, глупако! Може би момчето имаше нещо,което му тежи и предпочита да сподели на непознат, но ти реши да се държиш като скапаняк! Честито, задник. Тъпа съвест.
**
Погледнах часовника и видях,че е станало десет без пет и трябва да затварям. По принцип онзи странник стои до последно,докато не се наложи да го изгоня, но днес не се върна повече и наистина се чувствах зле, но в крайна сметка не съм длъжен да говоря с него.
Прибрах всички маси и столове, преди това ги почистих, оправих бара и тогава видях че под единия стол има черна горница. Предположих че е на онова момче, затова я прибрах в склада, в случай че се върне утре, за да му я дам. Взех си нещата,заключих заведението, дръпнах подвижната врата,заключих и нея и се насочих към вкъщи. Минах през денонощния магазин, за да си купя нещо за вечеря и се прибрах. Звъннах на татко,за да го чуя, както всяка вечер, успокояваха ме разказите за това как е минал денят му.

- И леля Марго се надява да се върнеш,за да се видите, наистина й липсваш, Дил. - слушах го, докато не чух някакви крясъци под прозореца ми. Дръпнах пердетата и надникнах. Видях пет фигури, като една от тях ми стори много позната и тогава осъзнах,че това е момчето от кафенето.- Дилън! - Боже,съвсем забравих за татко.

-Хей,татко, ще ти звънна утре, става ли? Сега трябва да затварям. Обичам те! - и затворих преди да е казал нещо.

Продължих да гледам и видях,че се заяждат с него. Не можех да оставя нещата така, особено под моя прозорец. Смених тениската си и слязох бързо по стълбите. Излязох от входа на сградата и свих, за да се озова лице в лице с тях. Бяха го заклещили между една стена, а той ги гледаше. Не можеш да различа емоциите,които се изпитваха на лицето му,но определено нямаше страх. Не знам защо мълчеше. Преди да им привлека вниманието чух какво му говориха.

- Хайде, Купър, брат ти го няма и ти вече ще се правиш на нейн защитник ли? - нейн? Момиче ли беше замесено?

- Какво става? - чух се да преззъбвам. Единият,най-едрия, се обърна към мен и ме погледна надменно.

- Разкарай се оттук, копеле. - правилно ли чух? Тоя копеле ли ме нарече? Не бе , тъпако,каза ти че те обича! Млъквай,тъп вътрешен глас.

- Предлагам ти да си обереш дружките, да си завъртите задниците и да се ометете по най-бързия начин.

- Или какво? - боя ли си проси този?

Надявам се да е интересно и да не ви отегчавам. Ще се постарая да съм редовна..колкото е възможно.