Нощта на тайните

~ Част Тринадесета ~

Час след полунощ, във влака

Тази история беше разказана, като че ли от небето - никой не знаеше освен човекът, които спря разказа и каза, че заслуженото от направената грешка, беше неизбежно, защото всичко това беше част от миналото на Грандокиведер, а той точно, преди да прокълне Мортедесо, беше решил да изтрие всичките си спомени от съзнанието си и да забрави своето минало, но въпреки всичко това беше невъзможно. Единственото, което беше успял да направи е да скрие цялото си съзнание в съкровищницата на Дроментелеос, в могъщата пръчка на кръвта. След много усилия, желание и жертви господарят беше постигнал своето желание, но проблемите оставаха завинаги, защото хората - свидетели или потърпевши на Грандокиведер, винаги щяха да помнят неговите деяния.

След всеки изминал час момчето ставаше все по-объркано и объркано, защото не знаеше какво да прави. Разбра толкова много неща за всичко, но не и как да унищожи проклятието си и да заживее живота, който е имало и преди.

§ § §

Кой човек, дори за секунда, би си помислил, че може да избяга от това проклятие и да си върне старият безгрижен живот? Всъщност, ако се замислим, ситуацията на момчето не е толкова лоша за него, защото така прави нещо, мисли и се опитва да се пребори със себе си, което не е никак малко, но волята, която е необходима, е наистина адски много - неописуема с думи.

Наистина, ако се върнем няколко дни по-рано, бихме се зачудили защо момчето беше избрано да бъде прокълнато, защо никой не е оцелявал преди, защо това проклятие да е толкова страшно.

Отговорът може би щеше да се открие трудно или може би това нямаше да се случи никога.

Вече всеки знае за Последният - последният, необходим на Мортедесо, последният, който ще завърши тази сага. Момчето е из всички вестници на първа страница, навсякъде има плакати с текст „Спаси ме!", навсякъде всеки говори само и единствено за това.

§ § §

В града, близо до къщата на момчето

- Мое или не? Помощ и състрадание или безразличие? - мрънках под носа си, докато ходех по улицата. - Да, тук го оставихме с нея, когато се роди. Беше красиво и симпатично дете, но нямахме пари и желание да го отгледаме с любов и необходимите грижи. Нашите сърца са били спрели, докато сме вършили тези действия, но сега как би било възможно да си го върнем - най-вероятно никак...

- Здравейте, извинявам се, че Ви спирам, но бих искал да Ви попитам как да стигна до улица „Червена кръв", номер 21. - някакъв мъж ме спря.

След като чух тази улица с този номер, целият причернях, не знаех какво да отговоря, но животът ми беше такъв, че нямаше какво да направя. Очевидно, че всичко вече беше минало, но въпреки това нещо ми казваше - „Излъжи го!", „Не казвай истината!", а другата страна в мен повтаряше постоянно - „Какво пък толкова! Нали всичко е свършило преди толкова време!". Не послушах себе си, а сърцето си - реших да отида с него и да му покажа къде е тази улица. Беше твърде близко и направо не бях на себе си.

- Ако искате, ще Ви придружа до там. Наблизко е. - рекох и тръгнахме с човека натам.

След като повървяхме малко, стигнахме и там - мястото, където аз и тя постъпихме като пълни грешници, а сега всичко е непоправимо.