Войната на короните

Лудницата не може да те спаси,скъпа

Бележка на автора:Както може би сте забелязали промених гледната точка на романа.Истината е,че искам да ви покажа съкровените и интимни мисли на героинята.Тази глава не разкрива достатъчно за нея,но обещавам скоро да разгърна личноста й,за да можете скоро да вклюа и новите герои комбинирани със старите.
П.п
Wattys наградите са скоро и въпреки малкият брой на четенията на тази книга,тя е единствената ,която може да се конкурира според мен.
С много обич.
-Кайл Чайлд
                                 ***
  ЧАСТ ВТОРА НА КНИГА ПЪРВА-ГЛЕДНАТА ТОЧКА НА КАРОЛИНА
                                  ***
Случвало ли вие се е някога да затънете в болката на миналото и да не можеше те да излезете сякаш сте хванати в капана?
Да,точно така.Нямах въздух.Давех се.Каква е разликата между живота и смъртта?Никаква.Исках да умра.Да затворя учи и да се впусна в един безкраен сън от който никога да не изляза.Сън в който най-накрая ще бъда щастлива....най-накрая ще се смея ,ще плача,ще ликувам от радост.Една илюзия.Нямам въздух.Давех се.Точмо така...аз съм жива ...аз съм труп.Отварям очи и се вглеждам в огромното огледало пред мен.Същото огледало ,което отне хората ,които обичам.Косата ми е немита,мазна ,а по лицето ми се е образувала голяма бръчка ,която сякаш прорязва нежните ми черти.Ставам,нахлузвам синия халат и се отправям към огромната магагонова вратата,която баща ми направи преди няколко месеца.Истински шедьовър на изкуството.Каква ирония :целият ми свят около мен е красив,прелестен,бляскав,зашеметяващ.А аз?!Гина като умираши цвете.Животът ми се превърна в стандартна болезнена игра на писъци и болка.Не си заслужава да живея...за миг поглеждам към стткленият прозорец и една толкова студена мисъл,че чакам ме плаши,прелита през мисълта ми.Мога да умра...Но каква е разликата между живота и смъртта?Никаква.Дали ще съм жива,дали мъртва все ще изпитвам болка. Просто трябва да избера между това да остана и да се надявам нещата да се оправят или да умра директно отивайки в ада.Самоубийците не отиват в рая,това в ясно.Но дали наистина има преспектива пза мен?Дали наистина има още надежда?Казват,че тя умирала последна ,но се чувствам така сякаш тя отдавана вече си е отишла.На закуска ме чака цялото семейство,които току-що са се прибрали от погребението на гаджето ми.Не го обичах,истина е,но въпреки всичко той ми неше приятел ,близък.А секача или там,който и да е ми го отне.Отне чи всичко.Не спазих условията му .Не успяхме да се сетим кой е.Направих всичко възможно...нали?!Нали така беше?!Мислълта за изминалият ден ме обърква.Имам чувството,че събитията от вчера сякаш са се случили отдавна.
-Кар...ние искахме само да ти кажем,че сме с теб-Гласът на Шарлот,макар и треперлив огласи сега стъденото антре.Интересно е как приятелите ти стават врагове,а враговете приятели .Не съм й простила да ужасното предадателство,което ми причини и никога няма да го направя.С нея имаше още едно момиче...сигурна съм...Не мога да си спомня името й,но поне съм сигурна ,че трябва да се махна ,колкото се можеш по рано от тук.
-Оставеете ме сама. Не желая лицемерната ви подкрепа -чувам писък и след малко осъзнавам,че това е моят собствен.
Родителите ми се споглеждат и бързо се отправят към спалнята си.Последното ,което чувам преди да се разрева е тихият им шепот.Дали не чух думата "психиатрия"?!
И изведнъж цялата ми болка се разлива като вълна върху мен.Ами да,това е най-доброто решение.Ако отида в лудница ,поне ще ме държат упоена .Няма да изпитвам нито болка ,нито скръб.А може би дори и малко развеселеност .Чувала съм истории на хора,които твърдяло,че са преоткрили себе си в болничното заведение.Или беше затвора ?!Все едно де.Единтсвеното за което мисля сега е как да накарам родителите си да ме пратят.Сигурна съм,че каквото й да си говорят те никога не биха дори и за малко да си помислят да пращат,която и да е от дъшерите си в лудница дори и да е на прага на психическовто си здраве.Поне се надявам да е така.Виждам неясни отблясъци от детството си в които те превтрзват счупеният ми крак...Или беше на Шарлот?!Не знам защо,но изпитвам неимоверна болка в главата си.Имам чувството,че целият свят около мен се върти.
И тогава ми хрумва.Ами ако изценирам лудостта си?Ако направа така че те да си мислят ,че съм крайно болна ?Аз не съм луда.Не ме съм...нали?Единствения начин е ако посегна на себе си или поне се опитам да го направя.Но това наситина е лудост .Освен...освен ако те не си мислят,че аз ще го направя...
Или казано по-точно...ще изценирам самоубийстовто си.
                              ***
-Каролина ,НЕ!-чувам думите на майка си още от долния етаж.Но вече е твърде късно .Закачила съм въжето за огромният бляскъв полюлей и съм сложила малкият дървен стол под кракат си.
-Каролина ,моля те,моля те,моля те,не го прави!Всичко ще се оправи-тя пищи с цяло гърло,но аз само се взирам безизразно в далечината.Колко е красив залеза ,нали?Колко е красив животът...Тази мисъл ме стряска и учът ми отново заработва на пълни обороти.Чакай....току що щях да се самоубия наистина?!Нали трябваше да сложа само въжето и да ги накрам да го видят преди да съм се качила?Но как съм го направила?Защо съм увила въжето около гръкляна си?Не си спомням кога съм го направила и това ме плаши.Отмятам коса и бавно разхлаждам примката като се старая да не падна от малкото столче.Още щом босите ми ходила докосват мраморният под усещам ръцете не майка ми ,които ме обгръщат така сякаш могат да ме спасят от целият свят.Не отвръщам на прегръдката й.Коя беше тя?!Как и беше името?!
Къде съм аз?!Рязко се отскубват от нея.Защо съм тук?Кои са тези хора?
-Скъпа,моля те...
-Коя си ти?!-изкрещявам с цяло гърло.Единтсвеното ,което знам е колко съм уплашена.
-Каролина?-някакви русокосо момиче седи до жената,която ме приклещваше преди малко.Не знам защо но съм обхваната от маниакалното желание да я нараня.Има нещо фамилиарно в нейната физиономия ,което наистина ме дразни.Сякаш някой се опитва да ме изкара извън нея.При тях се присъединява мъж на около трийсет и пет с леко побеляваща коса и много тъмно очи.
Единственото което казвам е:
-Коя е Каролина?
Следва продължение...