Beaty or Beast

Глава Единадесета

Имах чувството,че потъвам когато гласа на Ерен ме издърпа от дълбините. Говореше за...нас. И за мен.
От цяла вечност никой не бе говорил...за мен...на мен с такъв плам и отчаяние.
В тъмнината пропълзя спомена,когато ми каза,че ме обича. Не казах "обичам те",а че чувствам същото. Всъщност никога не казвах "обичам те" защото после болеше повече. Не обичах да се привързвам към хората и им пречех те да се привързват към мен,така беше по-лесно,а сега...се влюбвах.
И не бе несподелено-все едно да се опитвам да преплувам река и после да изкача някоя защитна стена само за да бъда бутнат. Беше ми спуснат мост. А вратата бе широко отворена.
Можех да се задържа на правилото си"Не се влюбвай". Можех. Но вече бях минал половината път и бях съвсем на прага.
Тогава го чух да изрича,не-да прошепва "Защо губя всички,които обичам...?"
Гласът му бе пропит с отчаяние,гняв,тъга...с безпомощност. За първи път го чувах така и ми се искаше сам да се зашлевя. Усетих как стисва ръката ми.
"Няма значение...нищо няма значение ако не се събудиш..."
Целуна ме по челото. Усетих устните му и припламването на кожата ми.
Да не би да си тръгваше. Като вик в мен се надигна "Не!"
Опитах да отворя очи,но ми трябваха няколко секунди и пак вместо очакваното възклицание от устните ми се отрони едно дрезгаво и слабо:
-Ти имаш.
Не съм очаквал да не се събудя,винаги се събуждах. Някак ме издърпваха от дъното,но за първи път бях толкова щастлив,че съм се събудил. Лицето му бе на няколко сантиметра,в очите имаше изненада,а тъгата си отиваше.
-Усмихни се...
Направо му се молех,но не можех да гледам изненадано-тъжното му лице.

-Ти имаш.
Думите му ме изненадаха. Не помръднах и сантиметър,замръзнах. Сякаш го виждах за пръв път. Как първия ден не съм забелязал колко е красив? Чак сега си давах сметка.
Погледа му бе мек,а на тънките му устни...
Спомних си какво си бях помислил в банята на втория ден:
"...а устните му не бяха тънки,а нормални. Не,не нормални,а нещо друго...."
Бяха притегателни.
Магнитни.
Съвършени.
И нямаше да са мой.
Е,естествено,че се надявах,но не си представях как това почти съвършенно момче със съркастична усмивка и меланхолични тъмни очи ще е мое.
-Усмихни се...
Звучеше като молба. Сякаш някой го измъчваше,а аз бях неговата "светлина в края на тунела".
Но не можех и поклатих глава,а Ливай се надигна сядайки в леглото.
-Никога не ме плаши пак така!
Почти го извиках и в същото време шепнех защото гласа ме бе предал, усещайки паренето в очите си.
-Обещавам....
Седнах на леглото и се наведох към него. Носовете ни бяха на сантиметри.
Пиупиупиупиу...
Аз ли му действах така? Усмихнах се леко,а той изглеждаше притеснен. Бузите му бяха станали червени,та чак до ушите.
-Не само твоето сърце препуска лудо...-прошепнах преди да слея устните ни.
Разроших косата му с една ръка освобождавайки Океанския бриз,а с другата придържах кръста му. Имах чувството,че ще се счупи в ръцете ми.
Неговите се намираха на врата ми.
Вратата се отвори рязко,но след секунда се и затвори. Разделихме се и отворих очи само за да забележа познатите светли точици. Този път се усмихнах.
Той също. Може би за първи път истински с малките бръчици около очите,щастието и всичко.
Почукване.
И влизането на сестра с поруменели бузи малко след това. Значи тя бе нахлула по-рано. Сигурно са чули лудото пиукане на машината отчитаща пулса му. Отдръпнах се бавно,но пръстите ни останаха сплетени.
-Извинявам се за притеснението. Изглежда анемията пак се обажда,предизвиквайки епилептичен припадък. Ако може да ми прелеете кръв и да си ходя ще е супер.
Леви тръгна да става пред изумения поглед на сестрата. Аз още асимилирах чутото-Анемия? Епилепсия?
-Гадно,а?-чух го да казва. Този път се обръщаше към мен. Усмихваше се тъжно.
-Да...-кимнах. Незнаех какво да кажа. Но пък изглежда стъписаната сестра намери думи.
Кръвта на Микаса ставала. Вече били източили,само трябвало да му я прелеят. Обаче когато Леви впери изпитателен поглед в нея,тя отклони своя. Тук определено имаше нещо гнило.
Когато излязохме Микаса изглеждаше опустошена, изтърбушена,а Армин-стъписан...изненадан. Отидох и потупах рамото му,но когато вдигна поглед в очите му-когато погледна към Ливай-виждах някаква...тежест. Той продължи след сестрата,а аз останах. Когато се отдалечи скръстих ръце.
-Е?
-Ами...такова. Аз...не мога да ти кажа...съжалявам Е..-заекването не му бе присъщо.
Микаса го прекъсна слагайки ръка на рамото му. Изправи се и се извиси няколко сантиметра под мен.
-Аз...ще му кажа.-въздъхна тежко тя.-Когато ни се обади,че сте открили сестрата на Ливай. Няколко дни преди това получих обаждане...