Beaty or Beast

Глава Дванадесета

-Е?
Вече няколко минути мълчах след разказа ѝ. Не "Мика" е пишело,а "Микаса".
-Кажи нещо,Ерен!
Знаех,че е на ръба на сълзите,но какво можех да кажа? "Благодаря, че сподели преди да започнем да претърсваме страната за "Мика Акерман" ?"
"Радвам,се,че напускаш клуба на сираците."
-Щ-ще кажеш ли на Ливай?
Тя кимна отривисто.
-Е,значи всичко е наред с мен. Но трябваше да кажеш,по дяволите,Микаса!
Тя отвори уста и бързо я затвори,когато бе прекъсната:
-Не на мен трябва да се извиняваш.
Помълчахме още малко и тя отрони само "Ще му кажа... Скоро."
-На кой какво?-Леви бе приключил и дърпаше ръкава на блузата си.
Армин извъртя очи,а аз забих поглед в земята. Микаса си мълчеше и си представях как Леви е повдигнал вежда. След като никой нищо нямаше да каже просто се обърнах и го задърпах за лакътя.
-Ой,келеме,престани! Какво,по дяволите, правиш?!
-Ще се видим утре на закуска,нали?-напълно го игнорирах.
Те кимнаха и ни наблюдаваха докато излязохме-аз дърпайки го и той викайки и проклинайки,събирайки любопитни и гневни погледи от сестрите. Успях да го изтегля само до паркинга,за жалост май бе по-силен от мен. Така,че ето ни където сме-отзад на болницата,където той не спира да вика.
-Защо ме изтегли така? Какво се случва,мамка му?!
-Остави ме намира...-промърморих леко,но той изглежда ме чу и когато опитах да си тръгна препречи пътя ми с двете си ръце. То си беше комично с неговите метър и шейсет.. Но някак не бях в настроение.
-Остави ме,Леви. И ти си имаш тайни,нали?
-Да,но аз..Мойте не са...
-Или сметна,че не е нужно да ми казваш за епилепсията-че можеш да припаднеш всеки момент?! Или за анемията. От колко време не си беше пил хапчетата-месец?!
-...
-Какво?
Чух,че промърмори нещо. Боже,толкова ме дразнеше!
-..и половина. Месец и половина,ясно?
Направо изпаднах в шок. И мисълта ме удари-можел съм да загубя. Можело е да не стигне до университета или да припадне по средата на пътя насам и никой да не му помогне. Можело е...
При тази мисъл гнева ми бързо се изпари,както и се бе появил. Просто стоях и се взирах него.
Стъмваше се и дъха му излизаше на малки бели облачета. По бузите му имаше червенина-връщаха цвета си. Очите му отново святкаха в сиво-черни отблясъци. Почувствах се като преди час-сякаш го губех. Изглежда ми говореше нещо,но не чувах и звук освен бумтенето на сърцето си в ушите.
-Какво си ме зяпнал,бе?!
Просто се усмихнах насреща му. Глупаво и широко.
-Хайде да идем да ти купим книга,вече втори път препрочиташ своята.
И още преди да е казал нещо го метнах на гърба си. Опита да протестира,но без здрава основа нямаше избор и скоро се предаде. И тръгнахме по малките улкички. Щях да го заведа до любимата си книжарница.

Задърпах го зад болницата. Той изтръгна ръката си от моята и се подпря на стената.
- Защо ме изтегли така? Какво се случва,мамка му?!-попитах го.
-Остави ме намира...-промърмори тихо. Някак от тези му думи ме заболя.
Опита да си тръгне,но поставих ръцете си от двете му страни.
-Остави ме,Леви. И ти си имаш тайни,нали?-гледаше ме в очите,но неговите бяха студени.
-Да,но аз..Мойте не са...-незнаех как да се оправдая. А защо изобщо се оправдавах?!
-Или сметна,че не е нужно да ми казваш за епилепсията-че можеш да припаднеш всеки момент?! Или за анемията. От колко време не си беше пил хапчетата-месец?!-продължи той. Беше ядосан,но очите му бяха все така студени. Дишаше тежко,а по бузите му бяха избили червени петна от гняв.
-Месец и половина,всъщност.-промърморих, отклонявайки поглед. Как това глупаво келеме ме накара да се почувствам виновен?
-Какво?-тросна се.
-Месец и половина... Месец и половина,ясно?
Очаквах да ми се разкрещи,но той не го направи. Когато вдигнах поглед,чертите му бяха омекнали и просто се взираше в мен. На лицето му падаше сянка и очите му изглеждаха тъмно зелени, а кафявата му коса се полюшваше от хладния бриз.
Усещах как сърцето ми препуска или сякаш спира за момент. Беше ми трудно да дишам и да мисля. Това бяха чувства,които не разбирах. Защо се чувствах така? Защо?
А именно не разбирането ме изнервяше.
-Какво си ме зяпнал,бе?!
Изражението му отново се промени. Той..ми се усмихна. И чувството се завърна. Не само сърцето ми,главата ми,стомаха ми...сякаш се разболявах..не,сякаш летях. Опитах да кажа нещо,но той ме метна на гърба си. Усетих лицето си топло..изчервих ли се?
-Хайде да идем да ти купим книга,вече втори път препрочиташ своята.
Наистина? Дори не мислех,че е забелязал. Обикновенно не се занимавам с купуване на книги-чета каквото имам под ръка или заемам от библиотеката.
За първи път бях почти развълнуван заради книга.