Impossible love

Chapter 2

На следващият ден аз се върнах в клас и се опитах да направя това, което Хари ми беше казал да сторя. Но както обикновено всичко завърши с това как аз плачех в късния следобед. Хората са толкова жестоки. Не мога да разбера защо трябва да търпя всичката тази болка. Взех малкото ножче и прерязах китките си както и друг път преди, позволявайки на кръвта да потече върху тениската ми. Аз мога да стоя тук и просто да чакам всичко да отмине, притворил очите си, но по някаква причина Хари изникна в съзнанието ми. Колко тъжен и самотен той изглеждаше. Исках да бъда там заради него. Исках да му бъда приятел. С тези мисли аз се изправих, почистих раните си и смених тениската си.

Когато разбрах, че вече изглеждам прилично, аз взех лаптопа си, бележника и химикала, взех якето си също и изхвърчах навън. Мислех си, че е по-добре да отида по-рано отколкото вчера. Бях развълнуван да науча повече за Хари и за това какъв живот той е живял. Не, че е живял толкова много, той изглеждаше на около осемнадесет. Тръгнах към колата си, но спрях, защото видях Зейн Малик, който се беше отправил към своята кола. Не знаех по кой път да поема, затова тръгнах да бягам през парка.

- О! Томлинсън! Върни се обратно тук! – чух зад себе си, но продължих да бягам. Най накрая стигнах гората и чух как той обяснява на приятелите си защо не се е върнал там. Усмихнах се, следвайки пътеката, която щеше да ме отведе там, където бях вчера. Сетне видях висящите неща както стана вчерашния ден и погледа ми фокусира Хари, който беше седнал накрая и клатеше краката си напред и назад.

- Хей. – казах полека и Хари извърна главата си към мен.

- Ти наистина се върна... - той каза като очите му бяха разширени от изненада, аз седнах до него.

- Защо да не го направя? Ти си единственият човек, който не се държи грубо с мен или пък да ме удря в лицето. – казах, а той се намръщи, изучавайки лицето ми.

- Винаги ли си третиран по този начин? – запита, а аз кимнах.

- Толкова много, аз избягах един вид от живота си, за да дойда тук. За щастие хулиганите не ме проследиха до тук. – казах, а той се засмя леко.

- Тогава те вярват в историите. – Хари каза.

- Какви истории? – попитах, а той извъртя тялото си към мен, кръстосвайки краката си.