Impossible love

Chapter 9

Въздъхнах, вземайки кутията и оглеждайки сега празната ми стая. Пери стоеше на леглото и прибираше последните книги в кутията.

- Сигурен ли си, че искаш да си отидеш? – тя най-накрая попита. Мога да видя, че тя е умирала да попита точно това преди да предложи да ми помогне с опаковането.

- Сигурен съм. Обещах на Хари. Освен това, тук няма нищо, което да ме задържи. – казах с малка въздишка.

- Ти имаш мен.. – каза и аз се усмихнах.

- Знам, но е време за мен да започна живота си сега. – казах и чух почукването по вратата. Отворих вратата, за да видя приближаващите момчета, които идваха, за да съберат останалите кутии.

- Къде ще ходиш отново? – Пери попита докато гледах как и последната кутия напуска стаята.

- Холмс Чапъл. Имам работа там като учител по английски. Толкова дълго, колкото, за да завърша последните си месеци като учащ. – казах с усмивка.

- Радвам се за теб, Луи. – Пери каза, прегръщайки ме силно.

- Благодаря ти, Пери. Кажи довиждане и на Зейн. – казах и тя се изкикоти. Заедно излязохме от стаята и аз се обърнах за последно, за да огледам преди да затворя вратата и ние да се отправим към офиса. Усмихнах се на рецепциониста и сложих ключа от стаята в брояча.

- Сигурен ли сте, че сте взели всичко, господин Томлинсън? – дамата ме попита и аз кимнах.

- Да, благодаря ви. – казах, усмихвайки се. Тя кимна и аз стиснах ръката й преди да се извъртя и да се отправя към компютъра. Пери и аз излязохме и аз забелязах таксито ми, чакащо минаващия камион.

- Чуй ме, Пери. Аз трябва да се сбогувам тук. Трудно е да кажа „довиждане". – казах и тя се усмихна.

- Нека го направим като „ще се видим по-късно" момент. – каза и аз се ухилих, давайки й бърза прегръдка.

- Ще се видим по-късно, Пери. – казах и тя пак се усмихна.

- Ще се видим после, Луи. – отговори бързо и аз се качих в таксито. Казах на шофьора накъде да кара и той кимна преди да потеглим. Помахах за последен път към Пери и погледа ми улови Зейн, който стоеше малко по-далеч. Помахах и на него и той върна жеста, което изненадващо изглеждаше плашещо. Въздъхнах и гледах как родния ми град остава в миналото. Бях развълнуван, но също и малко изнервен. Никога не съм бил някъде, освен в Донкастър и това беше нещо ново за мен. Надявах се Хари да беше там и да ми помогне да премина през това. Наистина той ми липсваше ужасно. Той беше винаги там, когато исках да поговоря с някого, но сега не е и просто това не можеше да помогне, защото той ми липсваше.