Бял Катран (BG)

Част първа

Глава първа

Попитах НЕГО какво знаеше за мен, а той седеше горе спокойно и ме съжаляваше със своите мрачни очи.
Бях в капана на собственото ми тяло. Аз съм в клетката на своите спомени и реалност, които бавно ме убиваха. Загубвах бавно своят разум...идентичност.

...НИКОЙ!... НИКОЙ!... НИКОЙ!.. няма да те разбере ...

Вечери наред лежах и мислех , че в мен има нещо , нещо което се бори , което изгаря да разнищи разума ми. Удрях главата си в раклата, молейки се всичко това някога да приключи.

Има неща, за които искаш да говориш, но не смееш да ги признаеш даже и на самия себе си, защото дълбоко в себе си знаеш, че вината е изцяло твоя или пък не? Дали това не бе посято в главата ми през последните години. Може би те искаха точно това да мисля и изпитвам в момента, за да мога да бъда под контрол винаги и навсякъде.

 Дали всичкият този театър не бе площадка за нечовешки изследвания върху тайните на мозъка начело с Брус и Мария? 

 Хората около мен ми казваха , че имам много стабилна психика и твърд характер. Може би те помогнаха точно за това. Може би всичко, което се случва е за мое добро? Ами те наистина са на път да оформят перфектния и психически стабилен младеж, който ще изгради страхотно семейство в близкото бъдеще  или... ще повтори експериментът.

Убеждавах се, че това, което ми беше казано онази вечер под жалкото извинение - алкохол ...бе лъжа.  Лъжа, която аз сам съм прожектирал в главата си.
Репликите, действията, счупената врата, белегът на крака ми, счупеният стол в кухнята, псувните, юмруците, изкълчената му ръка и мъгливият му поглед- бяха просто лъжа. Войната между нас, в която нямаше грам родителска обич- също бе лъжа. Нямаше грам поука  нито  някаква развръзка, а само внушени сцени и лъжи.

Аз лъжа... аз лъжа. 

Вълни на гняв и отвращение бушуваха неуморимо в мен към тези , които посягат над своите деца под влиянието на коварния опиат. Не можех да си представя, че собственият ми баща бе способен на такова нещо.

Аз излъгах.

Вечерта след всичко , което се случи, седях на леглото си, чакайки пулсът ми и ругатните , които бяха излезли от устата ми да отшумят напълно. Чаках дълго. Гледах в стената и не мислех за нищо и за никой , защото нямаше за какво да мисля. Чух и видях достатъчно. Няма как да опишеш нещо , което те е разтресло толкова жестоко , че да мислиш за немислимото. Телефонът ми беше на земята. За щастие екранът бе цял. Хронометърът все още въртеше своите цифри от тренировката ми по-рано същата вечер.  Видях , че приближаваше вече към цял час и го спрях.