The Change/ L.H (Book2)

Не си забравил?

Слънцето засвети в очите ми. Момент, защо слънцето свети сега? Трябваше да изгрее в... Мамка му часът е 9:30. Трябваше да съм на снимки преди 3 часа! Къде по дяволите е Мег?
Приготвих се за няма и 10 минути и отворих вратата.
-Честит рожден ден скъпа! – Видях един голям букет от рози и много балони, а зад тях се подаваше мръсно- русия перчем на Люк.
-А-аз.... – Едва си поемах въздух от вълнение. Та той седи пред мен. От толкова време исках да го прегърна.
Метнах се на врата му и се разплаках.
-Ти си тук. Не мога да повярвам, не си забравил!
-Как бих могъл да забравя такова нещо? – Той се усмихна и ме повдигна оставяйки розите на земята. – Липсваше ми.
Тъкмо щяхме да се целунем и изскочиха всички.
-Изненада! – Извикаха.
-Приятели! – Извиках и аз и започнах да ги прегръщам. – Толкова много ми липсвахте всички...
Вече плачех неудържимо.
-Хей, хей ела тук. – Люк ме прегърна. – Не искам да плачеш. Хайде да влезем вътре.
Взех букета от земята и се запътих на вътре, търсейки ваза.
-Е докато сме сами, какво става? Изглеждаш замислена. – Усетих Люк зад мен.
-Нищо ми няма. – Дори аз не си повярвах.
-Амбър не ме лъжи. Какво става? – Обърна ме с лице към него.
Колкото и да ми липсваше аз все още подозирам разни неща, но като се замисля, нямам никакви доказателства за това, че ме е заменил. Може просто да въобразявам и съчинявам истории.
Усмихнах се и го погледнах в очите.
-Наистина няма нищо. Просто бях напрегната. Продуцентите не м.... Мамка му! Закъснявам! – Извиках и зарязах всичко, тичайки към вратата.
Тъкмо пресичах прага и нечия ръка ме спря.
-Бейб, за къде си се разбърза така?
-Трябва да отивам на снимки и... – Започнах, но веднага бях прекъсната от смеха на Люк. – Защо се смееш така? Може да ме уволнят!
-Успокой се! Мислиш ли, че няма да направя всичко възможно да си свободна на рожденият ти ден? Всичко е уредено, просто се успокой. – Той ме целуна по носа.
-Прекалено е хубаво да е истина...
-Честит рожден дееен! – Някой скочи на врата ми като прекъсна втори опит за целувка.
След около секунда бях на земята, а русата глава на Клеър беше над мен и ми се усмихваше.
-Толкова ми липсваше приятелкооо! – Започна да вика и да ме разтърсва.
-Аз се предавам... – Киан въздъхна и се облегна на стената.
-Остави ме да си живея живота! – Клеър се засмя и му се оплези. – Хайде имаш да ми разказваш много.
-Но аз... – Започнах и погледнах жално към Люк, а той просто сви рамене.
-Тук съм безсилен.
-Моля те... Не сме се виждали от...
-Просто млъкни! – Каза Клеър и ме задърпа на по-усамотено място.