Пазителите на Камъка

3

   В стаята влезна един висок и много мускулест мъж. Имаше белег минаващ през почти цялото му лице. Очите му бяха малки, изцъклени и гледаха с омраза и злоба към мен. Имах чувството, че се опитва да ме убие с поглед. В едната си ръка държеше красив сребърен камшик. Приятно оръжие, когато не се използва срещу теб.
   Погледнах към момчето до мен. Стори ми се, че страх мина през лицето му. "Значи това бе господаря. Мислех си, че на външен вид ще е по-страшен." Започнах да си размишлявам. Изведнъж се чу дебелия глас на мъжа.
- Стража изкарайте този малък предател. С него ще се разправям след малко. - нареди той на стражата. После се обърна към мен. - Здравей, Серина. Откога не сме се виждали. Спомняш си кой съм нали? А сега на въпроса, каде е проклетия Философски камък?
   При вида на този човек, изведнъж започнаха да се редят спомени. Не тези, които исках да знам, но все пак беше нещо.
*************Спомени*************
   - Чичо, чичо направи ми венец от цветя. - казах обръщайки се към един мъж на около 20 години.
- Не мога сега Серина.
- Моля те чичо, моля те.
- Ох добре, но само един.
- Ией чичо ще ми направи венец.
Седнахме до брега на една река и започнахме да събираме маргаритки за венец.
  След известно време той бе готов. Чичо ми го сложи на главата и тръгна да става. Тогава аз го попитах.
- Можели и аз да се науча?
- Защо ще ти е да се учиш на това. Нали аз съм тук да ти права венци.
- Да, обаче на теб няма кой да ти направи. А пък сам да си направиш е странно.
  Видях стаписаната му физиономия, която после се размекна. Той седна до мен и започна да ме учи.
***************Край****************
- Чичо? Това си ти! Ти си моя чичо! - започнах да викам аз. Всички погледи в стаята се втренчиха в мен. А чичо ми ме гледаше одобрително.
- Знаех си, че ще се сетиш. А сега ми кажи, каде е проклетия Камък?
- Незнам за никакъв камък. Казах ти го над милион пъти. А ти ми кажи след като си ми чичо, защо ме измъчваш? Ти ли си този "господар" за, който той ми говореше? - започнах да задавам въпроси на свой ред, сочейки момчето до мен.
- Не, аз съм само негов слуга и Генерал на армията му. - подсмихна се той. - И вече не съм твой чичо макар и да бях преди. А ти е добра идея да отговориш на въпроса ми или...
- Или какво? Ще ме набиеш за пореден път с камшика си ли? Или ще ме хвърлиш в яма пълна със змии? А може и да ме оставиш без храна цяла седмижа! - изведнъж се отприщи целия гняв, който бях на събрала през времето прекарано в килията. Не можех да се спра! Знаех, че говоря много и опасни неща. Просто не можех да се спра, изгарях отвътре да ги кажа.
   Когато чичо ми замахна да ме удари с камшика през лицето, замръзна на място. Все едно нещо го задържаше в тази полза, но какво? Тогава погледнах към момчето до мен. Очите му пак бяха станали морско сини и ги бе втренчило в чичо ми.
- Ти, ти си пазител! - ахнаха пазачите и мъжа. - Дявол да го вземе! Отиди да извикаш стражите! - казаха на единия пазач и той побягна с все сили.А аз стоях неразбираща, втренчена в момчето и чичо си.
   Не усетих кога един от пазачите се бе промъкнал зад мен и тогава той ме сграбчи, закопча ми ръцете с белезници и ме повлече нанякъде. Започнах да крещя и ритам. И тогава нещо се случи. Около мен започна да се събира вода от всички краища на помещението. Пазача ме пусна и побягна, а аз се освободих от веригите. Изправих се преливаща от енергия. Имах чувството, че мога да направя всичко. Около мен се събра една група стражи и аз започнах инстинктивно да правя движения с ръцете и краката си, а водата удряше, пробождаше или заледяваше стражите. Изведнъж паднах прободена от стрела в гърба. Кръвта се стичаше по мен. Бе гореща и ме пареше лекичко. Около мен се образува малка локвичка. Всичко започна да се замъглява и накрая потъна в мрак.

Здрасти, успях да свърша с новата глава по рано.😁😁😁 Дано ви е харесала. Писах каквото ми хрумне.
Думи:707