Пазителите на Камъка

12

   Часовете най - накрая свършиха. Мъчението бе приключило! Бяхме свободни, е поне за половин денонощие. Утре щеше да се повтори същата схема. Събуждане, училище, прибиране, писане на домашни и така нататък...
- Серина? Серинааа! Земята вика Серина!
- А!? Да? - някой ме истръгна от размишленията ми.
- Ах. Ето те! Питах те, с кой ще си в проект? - попита ме леко раздразнен Алекс.
- Ами не знам. Днес нямахме химия.
Ти с кой си?
- Виктория...
- Аха.
   Виктория беше едно от момичетата с които не бях в добри отношения, а покрай мен и Алекс.
- Е, чао. Тук се разделяме.
- Да. Чао приятно писане на домашни.
  Разделихме се малко преди да навлезна в гората. Любимото ми място!
   Тъй като къщата на семейството ми беше малко извън селото се намирахме в гъста, красива гора. Светлината се процеждаше през тънките, зелени листа на вековните дървета. Птиците пееха със свойте прекрасни медни гласчета. Тук таме прескачаше някое бяло зайче или кафява, като жоколад катеричка. Във въздуха се носеше мириса на билки.
   Всичко бе перфектно. Спокойно, тихо и ами... свободно. Така бих го определила аз. Като свободно.
   Затворих очи и се облегнах на един нетолкова дебел ствол, черен като нощта. Кората беше здрава, но и гладка, личеше си, че е младо дърво. Заслушах се в шума на гората. 
   Бум! Изведнъж се чу гръм от някъде. Пушка. Веднага познах звука от истрел на пушка. Затичах се по посока на шума. Нямаше да позволя да убиват животни в мойта гора! Трябваше да ги спра!
   Но като пристигнах заварих коренно различна глетка. Срещу невярващия ми поглед седеше момчето от сънищата ми Крис, а срещу него човек, който не познавах. Очите му бяха черни като дълбок кладенец, студени като ледени висулки, погледът му бе прикован в момчето. Излъчваше такава омраза! Не такава каквато е при децата, когато са решили че се мразят, но след два часа са първи дружки. А такава каквато и в книгите не могат да опишат. Такава омраза, каквато помниш винаги. Такава, която те изяжда отвътре и накрая нищо не остава от теб, освен празна черупка, оставена да се вее на вятъра.
   В ръцете на този мъж лежеше пушката, която бях чула. Пушката,  която бе насочена към момчето от сънищата ми. Испищях и в този момент двамата упоненти ме видяха.
   Подпряла се на дървото до тях аз едвам дишах от страх. Дали ме беше страх за момчето с червената коса, или за това което можеше да ми се случи след като мъжа с черните очи насочи пушката към мен, не знаех съсигурност. Знаех само, че трябва да бягам, но нямах сили за това. Нямах сили изобщо да помръдна! Какво ставаше с мен?
- Внимавай! - извика притеснен Крис, но вече беше късно. Зад мен се беше промъкнал висок мъж и бе допрял остър нож до гърлото ми.
   Всичко замлъкна. Птиците спряха да пеят с сладките си гласчета, листата спряха да шумолят и слънцето спря да свети. Тъмни облаци покриха небето, което допреди миг беше синьо като морето.
   Аз също замлъкнах. Спрях да дишам и да чувствам. Страхът ме беше обгърнал като черна паяжина. Лепкава и невъзможна са разкъсване. Такава,  която не допуска и капка светлина през себе си. Виждах, че червенокоското се опитва да ми каже нещо, но не чувах какво. Бях загубила слуха си. Паяжината се стегна още по плътно. Бях слаба. Не можех да се пребора с тази тъмнина.
    Студения метал се вряза в кожата ми и всичко потъна в тъмнина. По- плътна и от паяжината и от тази в очите на похитителите ми.