Пазителите на Камъка

11

   Картината избледня. Събудих се.
- Пак този сън... - станах от мекото си топло легло и се запътих към банята. Докато си миех зъбите си мислех за това момче Крис и брат му Виктор. В продължение на два месеца сънувам едно и също. Е почти... Всеки път се добавя някаква сцена. Само че, не и сега. В днешния сън нямаше нищо ново. Каточели, това е края на историята. Бум и край.
   Облякох се с униформата за училище и слезнах долу. Заварих майка си да прави сандвичи.
- Добро утро мами! 
- Добро да е. - усмихна ми се мило четиредесет и пет годишната жена. - Как спа днес Серина?
- Аммм... Добре...
- Пак си сънувала нали?
- Да, виж просто не мога да спра да мисля за тези хора. Имам чувството, че ги познавам, но в същото време, съм сигурна, че никога не съм ги срещала.
- Добро утро земляниии! Аз съм извънземното от планетата Борополис. Идвам тук с мир! - чух четири годишното ми братче да крещи докато слиза по стълбите за кухнята.
- Добро утро и на теб извънземно от Борополис. Как спахте? - поздравих го с насмешка. Идваше ми да го изям това малко сладко човече.
   Докато закусвахме дойде и баща ми. Който ме изхвърли от масата защото вече закъснявах за училище. Леле добре че има такива хора и като него че иначе нямаше изобщо да видя часовника... Взех си чантата и с мръсна гас се запътих към центара на селото. Минах покрай гората, фонтана и по моста и стигнах на главната улица.
- Сериинааааа, Серинаааа чакай! Спри се малко де! - видях след мен да вика Алекс. Забавих ход за да видя как се спъва и пада в една локва. Помогнах на най-добрия си приятел да стане, а после и да извади мокри те си учебници от чантата. Оправихме кашата и продължихме пътя си към училище.
- Е, как си? - попита ме загрижено той. - Още ли сънуваш онзи сън?
- Да... Вече започвам да се притеснявам. Да не би да полудявам!?
- Не споко и на мен ми се е случвало.
- Наистина ли?
- Не, но това не значи че няма да ми се. Все пак като дружи с луди и ти ставаш като тях. - каза намирайки ми с насмешка той. Една лека усмивка се плъзнали по лицето ми. И точно тогава стигнахме пред оградата на нашето любимо и единствено мъчилище. Влезнахме и си казахме едно тихо чао. Все пак той е в различен клас от мен. Макар че, ми се искаше да сме заедно, но... Както и да е. Продължих по пътечката към голямата сграда за фисколтура, но преди да се усета бях на земята повален от Тина. Това момиче беше скочил буквално върху мен и ме беше съборило на земята, като чувал с картофи.
- Дооброо утроо, дами и господа!
- Добро и на теб Тина.
- Хайде ставай, ще закаснеем, пак. Хайде какво правиш на земята. Давай! По живо, хайде!
  Дотътрих се до нея хилейки се и влезнахме в просволутия час по физическо.

Здравейте хора, леле от кога не бях писала... Сори просто нямах време идеи и най вече ме МЪРЗЕШЕ МНОООГО. Е това е от мен за сега Чао.
ДУМИ:504