Пазителите на Камъка

14

(Гледна точка Серина)

- Оооох!!! Какво главоболие имам само. Охххх!!! - застенах като се събудих на дивана. Всичко ме болеше, даже места които не знаех че могат да ме болят. Опитах се да се изправя в седнало положение, но... без резултат. Сякаш бях парализирана! Напрегнах мускули доколкото можех от болката и... нищо. Никакъв резултат. Не можех да помръдна. Какво ме задържаше? Нищо. Защо не можех да помръдна? Не знам.

- Как си миличка? - чух спокойния както винаги глас на мама.

- Хмммм... Ами не знам как съм. Не мога да стана от леглото ще ми помогнеш ли?

- Как да не можеш я пробвай.

Пак напрегнах мускули и хоп. Озовах се в седнало положение на мекия диван. Опитах се да на мера някакво обяснение за случилото се преди малко, но вместо това в мозъка ми се появиха няколко много ама много ясни картини как забиват нож в сърцето ми или поне някъде в тази област. Погледнах надолу и... нищо. Бях със съвсем нови дрехи! Как по-дяволите се случи това!? Погледнах часовника. Хм, 9:20 сутринта!? Истерясвам ли? Как така е 9:20 сутринта? Това е невъзможно!

- Мамо какво се е случило вчера?

- За какво говориш миличка?

- Ами вчера се прибирах към нас когато чух шум от изстрели. Отидох на мястото, а там беше момчето от сънищата ми. После някой май ме хвана из отзад и заби нож в сърцето ми. Май...

- Какво говориш скъпа. Ти просто заспа пред... ами... вратата. Да ти заспа пред вратата.

- Госпожо може ли да ми кажете къде... Оу, ти си се събудила... - каза някакъв момчешки глас. Странно сурваше ми се познат. Обърнах се. Е най голямата грешка в живота ми, първо защото болката беше ужасна, второ момчето пред мен беше това от сънищата ми и трето защото това означаваше, че аз съм мъртва.

- Ти, ти, ти си този от вчера. Ама аз... Аз следователно съм мъртва! Защо тогава ме виждате? Как?

- Първо не си м.... - не успя да довърши момчето защото невидима сила го избута назад вдигна до в в въздуха и... го пусна с гръм и трясък на земята. Ако питате мен много приятно приземяване. Сетих се нещо и веднага се обърнах към майка ми. Грешка. Болката пак се разнесе из цялото ми тяло. Този път обаче освен болката ме парализира и мрачния, тъжен, убийствен поглед на майка ми. Беше протегнала ръка към червенокоското. Косата се виеше около стегнатото и хубаво тяло на жената, която в този момент не познавах. Ужас ме обвзе. Тази жена, тя не беше моята майка. Тя беше непознат, с кървав поглед като този които имаха и мъжете в гората. В този момент в стаята влетя баща ми. Хвана ръката на майка ми, изви я, прибра я зад кръста и и я обви с нещо което приличаше на вода. Вода която летеше!? Но как е възможно това!

- Успокой се Елица! Елица! Плаши дъщеря ни!!! - извика той на майка ми и тя веднага се съвзе. Погледна ме извинително, а после смаяно. Седях на прага на вратата. Не можех да остана още тук! Не знам какво се случва, но аз не познавам тези хора. Обърнах се и пренебрегвайки виковете на майка ми, баща ми и Крис побягнах със все сили към гората. Размазаните нюанси на кафявото, зеленото и синьото бързо ме подминаваха. Тичах с все сили. Не можех да допусна някой от тях да ме настигне. Тичах ли тичах, докато накрая не се спънах в един голям корен и не се пльоснах по лице на зелената поляна. Кръв. Първото и последното което видях. После за миг всичко потъна в мъгла. Тръснах глава. Не не може да припадам! Трябва да остана в съзнание. Бавно се изправих и продължих своя бяг. Дробовете ми започнаха да горят, усещах вкуса на кръв в устата си. Умората ме застигаше. Видях голямо, разклонено дърво и се покатерих. Облегнах се на дебелите му клони и издишах тежко. Не чувах стъпки. Отказали ли са се да ме търсят? Не едва ли. Изгубила ли съм ги? Още по малко вероятно. Тогава къде са? Като все едно да ми отговори от някъде червенокоското скочи върху мен и ме прати отново в безсъзнание...