Игрите на Феите (Кросовър между Игрите на Глада и Фейри Тейл)

Глава 9

Виждам Първия господар на гилдията, Мейвис Вермилион.

- Първи? Какво...? - питам я.

- Луси - казва тя. Гласът й е сладък и приятен и имам чувството, че съм вкъщи. 

- Мъртва съм, нали? - питам отново. 

- Да - отговаря. Толкова меко, толкова нежно. 

Оглеждам се. Всичко е бяло и сме сякаш насред нищото.

- И сега какво? Мога ли най-после да почивам в мир или...?

- Изглежда животът ти не е бил пълноценен. Не знам какво точно следва, но... Искаш ли да видиш какво се случва на Арената след смъртта ти?

- Можем ли? - Ще видя приятелите си още веднъж!

- Разбира се! - Тя се усмихва.

Мейвис прави магия, каквато не съм виждала досега. Всичко около нас започва да блести и аз виждам арената. Поляната. Натсу. Но не виждам бъдещия Роуг. 

- Луси! - Натсу е коленичил до мен. Не до мен, до тялото ми, спомням си. - Луси. - Той казва името ми отново, по-тихо.- Луси - Сега вече плаче. - КЪДЕ СИ, КОПЕЛЕ? ТИ, КОЙТО ОТНЕ ЖИВОТА НА ЛУСИ! ПОКАЖИ СЕ! БИЙ СЕ С МЕН! 

- Къде е Роуг? - питам Мейвис.

- След като те уби, той отиде някъде, където ще може да използва смъртта ти, за да призове драконите. 

- Но Натсу...

- Единственото, което иска Натсу сега, е отмъщение. Това не е добре - казва Мейвис. - Не трябва да се осланяш на омразата си, а на любовта. Това е, което прави хората по-силни.  Той трябва да се научи да прощава. 

Натсу е до трупа ми. Той...той плаче. Никога не съм го виждала да плаче. Винаги е или щастлив, или ядосан, дори когато е тъжен не плаче. Но сега, когато е до безжизненото ми тяло, сълзи се стичат от очите му. 

- Луси - прошепва. - Само ако имаше начин да те върна...

Поглежда към мен - към трупа ми - и се изненадва. Тялото ми започва да блести и да изчезва.

- Не! - извиква Натсу. - Не ме оставяй, Луси!

- Странно ли е, че говори на трупа ми, а не на мен? Той изобщо знае ли за...- питам Мейвис.

- Понякога те не осъзнават това. Мислят, че все още ги чуваш. И единственото, което искат, е да те върнат обратно. 

Мисля си за това. Но също така си мисля - тя каза Те. Не той, а те. Чудя се дали е имало някой, който я е обичал, когато е била - сещате се - жива.

Реших, че се опитва да ми разчете мислите по изражението ми, но тя просто гледа Арената, където тялото ми изчезва. 

Тялото ми най-после изчезна съвсем и сега на мястото, където беше, въздухът сякаш блести. Някакси го намирам за много красиво. 

Но Натсу не плаче. Той остави тази моментна слабост да изчезне заедно с тялото ми и сега е отново себе си. И е ядосан. 

- Ще го убия. Заради теб, Луси. И заради всеки, чийто живот е бил отнет, за да се призоват драконите. 

Близо до всичко това червенокосо момиче чака. Не просто момиче, а воин. И не просто чака - тя чака някого.