Преродена след дъжда

84 4 3
                                    

Вървях по тъмна и безлюдна уличка. Времето съвпадаше с настроението ми. Мъгливо, сиво и някак тъжно. Усещах топлите сълзи, които се стичаха по студените ми бузи, но за разлика от друг път не ги изтрих. Оставих ги да се спускат свободно надолу. Омръзна ми, просто ми омръзна да ги крия... Да крия сълзите, които напират да излязат наяве. Продължавах да вървя с ръце в джобовете и наведена глава. Стигнах пред познатата ми до болка къща. Влязох,вътре беше тихо и леко плашещо. След като се уверих, че няма никого, взех скицника и цветните си моливи и пак излязох.
По едно време се озовах на една детска площадка, загледах се в нея и чак сега осъзнах, че вали. Всички свързват дъжда с депресията. Е, в този момент и аз направих същото. Винаги на тази площадка е пълно с щастливи и безгрижни деца, но сега... тук нямаше никого. Не се чуваше детски смях, не те заливаше вълна от щастие. Беше безлюдна и самотна. Еднообразието се разпростираше навсякъде
Обърнах се и продължих в обратната посока. Не знам колко време беше минало, но когато се огледах, разбрах, че се намирам на един хълм, от който се виждаше целият град. Оставих нещата си на мократа от дъжда трева и погледнах нагоре. Имах чувството , че небето плаче заедно с мен. Студените, дъждовни капки се смесиха с горещите, изгарящи кожата ми сълзи. Гледайки към небето, се унесох в мислите си, върнах се в миналото си. Миналото в което изпитвах щастие...
* ретроспекция*
На една поляна, много навътре в гората, имаше езеро. Околните дървета се отразяваха в него, а слънцето го караше да блести. Аз седях на тревата и го рисувах. Смесвах боите и се опитвах да пресъздам невероятната гледка, която се намираше пред очите ми. Изморих се, затова си оставих нещата на земята и се загледах в езерото. Изведнъж чух някой зад мен да се движи. Обърнах се и видях едно момче, което явно се опитваше да стигне до мен незабелязано. Станах и му се усмихнах. Той погледна към мен и също се усмихна.
- Здравей.- поздравих.
       - Здравей и на теб.- отвърна той.
      - Какво те води насам? Обикновено никой не идва тук.
      - Ами, аз идвам доста често...- започна той, но аз го прекъснах.
     - Как тогава не сме се засичали?
      - От известно време и ти започна да идваш. Стоях отстрани и те гледах как рисуваш.- каза той.
        - А, така значи. Извинявай не съм искала да...
       - Спокойно няма проблем. Междодругото видях, че малко се затрудни с картината.
       - Да, не мога да пресъздам езерото.
       - Искаш ли помощ?
       - Да, не възразявам.- засмях се, той също. Взе четката и започна да рисува. Аз гледах и се дивях на това как той смесваше боите и докарваше точния цвят. Когато свърши ме погледна, усмихнат до уши.
         - Как...- започнах аз, но той ме спря.
- Не е толкова трудно и ти ще се научиш, близо беше, трябва ти още съвсем малко, за да можеш да го направиш и ти.- след като каза това, взе четката, потопи я в синята боя, намаза носа ми и побягна. Аз го подгоних и така се гонихме докато не се стъмни, след това се прибрахме по домовете си. Следващите дни протичаха по същия начин в смях и безгрижие. След година той изчезна, без дори да се сбогува. На този ден целият ми свят се срина из основи. Оттогава започнах да се чувствам тъжна и самотна.
* край на ретроспекцията*
Спомняйки си щастливите ми мигове, аз се сетих за нещо, което той ми каза, малко преди да си тръгне. „ Когато щастието те напусне, не се отдавай на мъката, а я заключи дълбоко в съзнанието си и се остави щастливите ти мигове да те обгърнат". Усмихнах се и отворих очи. Дъждът беше спрял, а мъглата се беше вдигнала. Градът се откриваше пред мен, изглеждаше все едно се е преродил след дъжда. Небето беше кристално, нямаше нито едно облаче, а слънцето нежно галеше лицето ми. Сякаш дъждът беше отмил и тъгата ми. Седнах на тревата, взех скицника си и започнах да рисувам...
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Надявам се историята да Ви е харесала. Моля Ви коментирайте. Благодаря!

When I have inspiration...Where stories live. Discover now