When I have inspiration...

Съжалявам, че не последвах мечтата си

Безброй светлини красяха нощтното небе, придавайки му изящен вид. Малкото момче ги наблюдаваше с любопитство и се опитваше да открие съзвездията, за които дядо му разказваше. Цялата лятна ваканция то бе прекарало на село, с баба си и дядо си. Те му разказваха най-различни историй и го учеха на много нови неща. Дядо му беше голям любител на звездите и запълвал свободното си време с изучаването им на младини. И това лято той бе успял да запали и девет годишния си внук.
* петнайсет години по-късно *
Прекосявах мрачните улици на София. Мъртвешка тишина се разпростираше из целия квартал. С бързи крачки отминавах блок след блок, нито един светъл прозорец не попадна в полезрението ми. Какво друго да очаквам в дванадесет сутринта? Скоро стигнах познатия, олющен , бледо сив блок. Вкарах големия ключ в ръждясалата ключалка, завъртайки го два пъти. Тук живееха повече възрастни хора, с голям страх от крадци, затова заключваха по два пъти за всеки случай. Влязох и се отправих към асансьора. Когато бях дете той беше в светло зелен цвят, но сега някой го бе пребоядисал в бяло. Първата промяна. Натиснах бутона за деветия етаж. Преди повечето от номерата бяха избледнели, но сега някой си бе направил труда да ги пренапише... с черен маркер. По-добре от нищо предполагам. Със скърцане асансьорът се отправи нагоре. Пет минути по-късно вече се намирах пред старата дървена врата. Отключих и прекрачих прага. За първи път мирисът на баница не ме посрещна. Беше заменен от смрадта на мухъл и прах. Големите тъмно кафяви шкафове бяха затворени. Вратата от ляво не беше леко открехната както обикновено. Отидох в кухнята, която в същото време играеше и ролята на хол. Витрините, които преди бяха изпълнени с книги и снимки бяха изпразнени. Старият сив телевизор бе покрит с найлон. Прозорците бяха неизмити и на петна, нещо което ако баба ми беше жива, никога нямаше да допусне. Преместих се в спалнята. Чаршафите на розички не бяха разстлани на леглото. Нощтните шкафчета не бяха отрупани със стари вестници и списания с рецепти и идеи за градината. Мястото бе толкова познато, но и в същото време толкова различно. Отворих голямата ракла пред леглото, на която преди бяха натрупани поне пет вълнени одеала, и вътре открих кремав пощенски плик. Извадих го и видях, че е адресиран до мен. Внимателно го разлепих и измъкнах писмото. Веднага разпознах разкривеното писане на дядо, не че можех да се похваля с по-добро. С него винаги се шегувахме, че е трябвало да стане лекар заради "краснописа" му. Писмото гласеше:
Скъпо мое внуче едва ли ще успеем да се видим отново. Колкото и да съм щастлив, че замина, тъгата от това, че така и няма да разбера що за човек ще станеш, винаги ще изпълва сърцето ми. Обичаш звездите. Надявам се, че ще разботиш нещо свързано с тях. Това е детската ти мечта, нали? Може и да забравям много неща с възрастта, но това е нещо, което винаги ще помня. Дядо ти все още не е оглупял напълно. Няма да мога да ти го кажа лично, затова ще го напиша тук. Каквото и да правиш, не спирай да преследваш мечтите си. Прави това, което те прави щастлив. Чуждото мнение не е от значение. Мнението на родителите ти не е важно. Мнението на баба ти не е важно и какво мисля аз също не е от значение. Моля те,вслушай се в думите ми. Съжалявам, че не се видяхме, за да си кажем едно последно довиждане. Аз и баба ти те обичаме безкрайно много и това никога няма да се промени. Сбогом, внуче мое. И не забравяй. Следвай мечтите си!
Съжалявам,дядо. Съжалявам, че не последвах звездите.